Още на другата вечер в нашия двор започна пазарлъкът за нивата. Купувачът я оцени за сто лева тогавашни пари — дядо за десет хиляди. Някогашните спазарявания представляваха мъчително зрелище. Всяка от пазарещите се страни тегли чергата към себе си и ако тя не се скъса от безмилостното дърпане, спазаряването става факт.
Сега продавачът и купувачът друсаха ръце като при бурно ръкуваме и викаха, сякаш са глухи:
— Сто!
— Десет иляди!
— Намали малко, бре!
— А ти придай!
— Е, айде — сто и пет!
— Девет хиляди деветстотин деветдесет и пет!
По лицата на двамата рукна пот. Ръцете им прекапаха от друсане. Гласовете им се предраха като гласа на баща ми, който сега не обелваше думица, наведен над плетеницата на нов кош. Сума народ се събра в нашия двор. Никой обаче не стоеше безучастен. Всички „побутваха пазара“: „Убава нива е — придай!“, „Абе, златна ли е тая твоя нива — смали!“
Сантиметър по сантиметър купувачът покачваше цената, продавачът я сваляше. Непоносимо нещо. Едва ли някога съм виждал подобна игра на нерви.
Спазаряването продължи до късна нощ. Дядо се държа храбро — слезе на шест хиляди и оттам не помръдна. Накрая всичко щеше да се провали, ако купувачът не „придаде“ от пет хиляди деветстотин деветдесет и девет лева на шест.
Сдобилият се с нива измъкна от джоба си шише с ракия — не можеше да мине без почерпка. Пиха всички, сякаш бяха спасили света от ядрена гибел. Само дядо нито пи, нито се засмя.
На сутринта пътешественикът стана късничко, мерна се край хармана, подпря до плевника недоплетения кош, измери с очи височината на слънцето и отиде да се стяга за път. В най-големия разгар на вършитбата се появи отново на хармана и издокаран в неговите „градски“ дрехи, подвикна:
— Е, айде, останете си! Сбогом!
Никой не му отговори.
Подир седмица в село дойде Никлен. Този човек с пожълтели от тютюна мустаци откриваше подпочвена вода с помощта на клечки и копаеше бунари. От него и ние, и всички останали научихме за някои от приключенията на пътешественика след заминаването му.
Пристигнал той в своето родно село. Представил се за паралия, който се занимава с прекупуване на добитък. Разпратил калаузи по селата да събират овце, пък той седи в кръчмата, черпи с широка ръка и пее неговите неизброими песни. Калаузите всеки ден докарват стока. Децата вардят стадото на селския мегдан. Селото кънти от песните му и от овче блеене. Както бил поръчал, за няколко дни събрали хиляда овце. На сутринта трябвало да плати стоката и да я подкара накъдето намери за добре.
Всичко преминало от гладко по-гладко. Селяните си казвали: „Брей, нашият голем човек станал!“ Само че преди разсъмване техният човек потънал вдън земя. Някои предположили, че е преминал сръбската граница. Дечурлигата въртели хилядата овце на мегдана, докато обърканите им стопани не си ги прибрали.
За останалите приключения научихме от самия приключенец — докараха го по етапен ред, брадясал и одривял като пътуващ дервиш. Първата му работа беше да наточи бръснача и да се обръсне. Разпарцалосаните „градски“ дрехи изгори на бунището и чак вечерта се озова на трапезата.
Никой не посмя да попита какво е ставало, макар видът му да издаваше добро разположение на духа. Той с подчертано удоволствие изкуса фасулената чорба, след което се облегна удобно на стола и попита бодро:
— Е, как сте, що сте?
— Не видиш ли? — отвърна дядо.
Богатият на приключения зет разтри обръснатата си буза и съобщи уж натъжен:
— До гърнето с жълтиците не стигнах.
— Демек с една нива до Будапеща не се стига? — промърмори старецът, събра с шепа трохите от шаечния панталон и ги изсипа в устата си.
— Мани ти нивата — продължи важно зетят. — Сръбската граница минах успешно и се цаних на работа при една фурнаджийка. Правех сметка, щом найдем сгодно време, да минем втората граница. А тая фурнаджийка — вдовица. Залепи се за мене — и стой, та стой! „Това, що си си наумила, нема да стане!“ — мислех си и таман бех решил да минем границата, дойдоха стражари и ме забраха.
Питаха ме и разпитваха: „Кажи за кражбата у Миловановия хан!“ „Какъв хан, чудим се, не знам даже къде е тоя хан!“ „Не знаеш ли?“… И бой! На другата вечер: „Е, щом не знаеш Миловановия хан, разправяй за обира насред Овчо поле!“ „Не съм бил на никакво Овчо поле!“ А тия пак бой! Питаха ме и за некакво убийство у Белград. „Бъркате ме с някой ваш си разбойник, рекох им, я имам само една погрешка — минах скришно границата.“