Оставиха ме за известно време. Разпитвали фурнаджийката и не знам кого още. Един ден ме закараха при най-главния, струпаха ми още бой… и айде по етапен ред.
Дядо въздъхна:
— Защо ги работиш тия работи? Защо?
Последва патетичен отговор:
— Име да ми се слави, дедо!
— Ако е име да ти се слави, да беше станал околийски началник.
— Околийски нема да станем!
— Нема я — кой ще ти даде!
— И да ми даде, сѐ това! От околийски по-лошо има ли?
— Те ти сега! Защо?
— Защо?… Околийският управлява ли околията?
— Управлява, затова е околийски.
— Демек знае къде кого го сърби, та там да го почеше.
— Требе да знае.
— Требе, ама не знае! И не може да знае! По тия причини секи околийски е за боклука.
— Айде сега!
— Айде-не айде, така е. И не само околийския, секи човек, щом смета за редно не друг, а баш он да коландри останалите, е за боклука. Дедооо, слушай мене: свестните ора работата си гледат — несвестните само драпат началство да станат!
Старецът отново събра трохи от коленете си.
— Ти тия работи у Сърбия ли ги научи?
— Защо па у Сърбия? Знам си ги отнапред.
— А тия, що знаят сичко отнапред, за боклука ли са?
— Не са.
— Може и да не са, ама за бой са! Те затова си си изкарал боя у Сърбия.
Знаещият всичко „отнапред“ изведнъж скочи. От ноздрите му заизскачаха конеподобни пръхтения — лошо предзнаменование. Мама, баба, братът и сестрата се заеха да го успокояват. Успя да се овладее и величествено напусна софрата.
На сутринта отново подхвана недовършения кош. Продадената нива отдавна беше наименувана Будапещенката.
Коша все пак беше изплетен, а за гърнето със заровените жълтици повече не стана дума.