Мадам Буденброк се обърна към снаха си, стиска с ръка мишцата й, погледна в скута й и каза, като се кискаше:
— Mon vieux[2] си е винаги същият, Бетси.
Тя произнесе „винаги“ като „винаки“.
Консулшата мълчаливо я предупреди с нежната си ръка, при което златната й гривна звънна тихо; после направи привичното си движение с ръка от ъгъла на устата нагоре към фризурата, като че приглаждаше залутал се там косъм.
Консулът обаче каза с някаква смесица от отзивчива усмивка и укор в гласа:
— Татко, вие пак се шегувате с най-святото!
Седяха в стаята с пейзажите на първия етаж на просторната стара къща на „Менгщрасе“, която семейството беше купило преди известно време и обитаваше отскоро. Дебелите и еластични гоблени, отделени с празно пространство от стените, представляваха подробни пейзажи с нежни багри като тънкия килим, който застилаше пода — идилии по вкуса на осемнадесетия век с весели гроздоберачки, работливи орачи и овчарки с гиздави панделки, седнали край бистри извори; те държеха на скутовете си чистички агънца или се целуваха с нежни овчари... Върху повечето от тия картини господствуваше жълтеникав слънчев заник, на който отговаряха жълтите калъфи на бяло лакираните мебели и жълтите копринени завеси пред двата прозореца.
В сравнение с големината на стаята мебелите не бяха много. Кръглата маса с тънки прави крака, по които се виждаха леки златни орнаменти, не стоеше пред дивана, а до срещуположната стена, в съседство с малкия хармониум, върху капака на който лежеше кутия за флейта. Освен правилно наредените покрай стените твърди столове със странични облегалки имаше още само една масичка за шиене до прозореца и срещу дивана едно крехко луксозно писалище, отрупано с порцеланови дреболии.
През една стъклена врата точно срещу прозорците се виждаше полутъмна колонна зала, а отляво на влезлия се намираше високата бяла двукрила врата към трапезарията. До другата стена в полукръгла ниша и зад художествено изрязана вратца от лъскаво ковано желязо пращеше запалената печка...
Защото студът беше подранил. Сега още, в средата на октомври, вън, отвъд улицата, се жълтееше шумата на ниските липи, които опасваха двора на църквата „Света Богородица“; вятърът свиреше край високите готически ъгли и чупки на църквата и валеше ситен, студен дъжд. Заради старата мадам Буденброк бяха поставили вече двойните прозорци.
Беше четвъртък, денят, в който редовно през седмица се събираше семейството; днес обаче, освен живущите в града членове на семейството, бяха поканени на съвсем скромен обед и неколцина добри домашни приятели. Ето защо сега, към четири часа след пладне, седяха в бавно спускащия се вечерен здрач и чакаха гостите.
Малката Антония продължи въображаемото си возене на шейната, без да се смущава от дядото, само че нацупено беше издала винаги малко изхвръкналата напред горна устна още повече над долната. Сега тя беше стигнала до подножието на Ерусалимския хълм, но понеже не можеше да спре изведнъж гладкото плъзгане, продължи още малко зад целта.
— Амин — каза тя. — Дядо, знам нещо!
— Tiens[3]! Знаела нещо! — извика старият господин и се престори, че любопитството пълзи по цялата му снага. — Чу ли, мамо? Знаела нещо! Никой ли няма да ми каже...
— Когато облакът е топъл — заговори Тони, като на всяка дума кимаше с глава, — святка светкавица. Но когато облакът е студен, гърми гръмопад.
После скръсти ръце и погледна разсмените лица като човек, уверен в успеха си. Обаче господин Буденброк се разсърди от тая мъдрост и поиска настойчиво да му кажат кой е втълпил тая дивотия на детето; когато разбраха, че това е сторила Ида Юнгман, неотдавна ангажираната за децата мамзел от Мариенвердер, консулът се видя заставен да защити тая Ида.
— Вие сте прекалено строг, папа. Защо на тая възраст децата да нямат свои собствени причудливи представи за подобни неща...
— Excusez, mon cher!... Mais c’est une folie![4] Знаеш, че такова замъгляване на детските глави ме сърди. Какво? Гръмопад ли? По-добре тогава гръмобой! Ах, тази ваша прусачка...
Цялата работа беше там, че старият господин съвсем не беше благоразположен към Ида Юнгман. Той не беше ограничен човек. Беше видял част от света: през лето 1813, като доставчик на пруската армия, беше пътувал в кола с четири коня из Южна Германия да закупува жито; беше ходил в Амстердам и Париж; като просветен човек той, ей богу, не смяташе за осъдително всичко, което лежеше отвъд портите на неговия роден град с островърхи стрехи. Обаче извън търговските връзки, в обществено отношение той — повече от сина си, консула — беше склонен да тегли строги граници и да се държи недружелюбно към чужденците. Ето защо, когато един ден неговите деца, завръщайки се от Западна Прусия, доведоха в къщи, един вид като младенеца Исус, това младо момиче — тя чак сега навършваше двадесет години, — сираче, дъщеря на съдържател на странноприемница, починал непосредствено преди пристигането на Буденброкови в Мариенвердер, консулът има заради тая благочестива постъпка голяма разпра с баща си, при която старият господин беше говорил почти само на френски и на долнонемско наречие... Обаче Ида Юнгман се показа способна в поддържането на домакинството и в общуването с децата и със своята лоялност и пруски понятия за обществен ранг подхождаше всъщност прекрасно за службата сив тоя дом. Тя беше особа с аристократически схващания и умееше да прави много тънка разлика между първостепенни и второстепенни кръгове, между средно съсловие и по-низше средно съсловие; гордееше се, че принадлежеше като покорна служителка към първостепенните кръгове, и не й беше приятно, като гледаше Тони да дружи с някоя съученичка, която, по преценка на мамзел Юнгман, можеше да бъде причислена към доброто средно съсловие.