— Ето, виж колко съм отслабнал... Не е ли странно и поразително? — каза той угрижено, като с набърчен нос посочи кокалестия си, изкривен силно навън крак в бели вълнени гащи, под които тъжно се очертаваше мършавото коляно.
Както споменахме по-горе, той бе изоставил всяка търговска дейност, но се мъчеше да запълва по разнообразни начини ония часове от деня, които не прекарваше в клуба, и обичаше да изтъква изрично, че въпреки всички пречки не преставал напълно да работи. Той разширяваше езиковите си познания и отскоро беше започнал — само от научен интерес, без всякаква практическа крайна цел — да учи китайски, за който в течение на две седмици употреби голямо старание. Понастоящем залягаше да „допълни“ един английско-немски лексикон, който му се струваше незадоволителен, но понеже тъй и тъй пак имаше нужда от малка промяна на въздуха и понеже в края на краищата беше желателно сенаторът да има някого край себе си за другар, това занимание сега не беше достатъчно силно да го задържи в града.
Двамата братя потеглиха за морето, дъждът тропаше по покрива на колата, която се носеше по шосето, превърнато в безкрайна локва. Почти не размениха дума. Кристиан шареше с очите си, като че се вслушваше в нещо подозрително, Томас седеше увит в палтото си, зъзнеше и гледаше уморено със зачервените си очи, дългите засукани краища на мустаците стърчаха встрани от бледите му бузи. След пладне пристигнаха в приморската градина, гдето чакълът беше залян от вода и колелетата заскърцаха. В стъклената веранда на главното здание седеше старият посредник Сигизмунд Гош и пиеше грог от ром. Той стана, като изсъска през зъби, и те седнаха при него да пият също нещо топло, докато изнесат куфарите им горе.
И господин Гош беше още курортист заедно с неколцина други хора — едно английско семейство, една неомъжена холандка и един неженен хамбургчанин, които сега вероятно спяха преди table d’hôte, защото навсякъде царуваше гробна тишина и само дъждът продължаваше да плиска. Нека спят! Господин Гош не спеше през деня. Той се радваше, ако поне през нощта смогнеше да си открадне няколко часа безсъзнание. Не беше добре със здравето; това късно летуване му се налагаше поради треперенето... треперенето на крайниците. Дявол да го вземе! Просто не можеше вече да държи чашата с грог и — дваж по дяволите! — много рядко още можеше да пише, тъй че преводът на събраните драми на Лопе де Вега напредваше ужасно бавно. Той беше в много потиснато настроение и богохулствата не му доставяха голяма отрада.
— Всичко е безсмислено! — каза той и изглеждаше, че това бе му станало любим израз, защото постоянно го повтаряше и често без каквато и да било връзка.
Ами сенаторът? Какво ставаше с него? Колко време мислеха да останат господата?
Ах, доктор Лангхалс го изпратил тук заради нервите, отговори Томас Буденброк. Естествено той го послушал въпреки кучешкото време, защото... какво не правел човек от страх пред лекаря си! Но той наистина се чувствувал малко окаяно. Щели да останат, докато се подобри здравето му...
— Да, впрочем и аз съм зле със здравето — каза Кристиан, преизпълнен от завист и огорчение, че Томас говореше само за себе си; и се натъкми да разкаже за кимащия с главата човек, за стъклото със спирта и за отворения прозорец, но брат му се изправи и тръгна да се настани в стаите.
Дъждът не спираше. Той разравяше, земята и танцуваше със скокливи капки по морето, което, притиснато от мрак на югозапад, бягаше от брега. Всичко беше забулено в сиво. Параходите минаваха като сенки и призраци и изчезваха към заличения хоризонт.
С непознатите курортисти се срещаха само на трапезата. Сенаторът, облякъл мушама и обул галоши, отиваше на разходка с посредника, а през това време Кристиан седеше горе в сладкарницата и пиеше шведски пунш с жената на бюфета.
Два или три пъти след пладне, когато имаше изгледи да изгрее слънце, на table d’hôte идваха от града двама-трима познати, които обичаха да се позабавляват отделно от домашните си: сенатор доктор Гизеке, някогашен съученик на Кристиан, и консул Петер Дьолман, който впрочем изглеждаше зле, защото си разстройваше стомаха с неумерено пиене на унгарска минерална вода. Тогава господата сядаха по горни палта под тентата на сладкарницата срещу музикалния павилион, гдето вече никой не свиреше, пиеха кафето си и смилаха петте си блюда, като гледаха към есенната приморска градина, и бъбреха.