Обсъждаха събитията в града, последното наводнение, когато водата проникна в много зимници и по улиците в ниската част на града се движеха с лодки, големия пожар, при който изгоря голям пристанищен склад, един сенатски избор... Миналата седмица бяха набрали Алфред Лаурицен, колониални стоки en gros & en détail[101] и сенатор Буденброк не беше съгласен с избора. Той седеше увит в палтото си с пелерина, пушеше цигари и вметна само на тая точка от разговора няколко думи. Не бивало да им минава през ума, че е дал гласа си за Лаурицен, каза той. Лаурицен бил крайно почтен човек и отличен търговец безспорно, но бил от средното съсловие — баща му саморъчно вадел от качето и увивал солени херинги на слугините... — а сега пъхнали в сената един търговец на дребно. Дядо му, дядото на Томас Буденброк, се скарал и скъсал с първородния си син, понеже синът се оженил за момиче с магазин; така гледали едно време на тия неща.
— Но равнището пада, да, общественото равнище на сената започна да пада, сенатът се демократизира, драги Гизеке, и това не е хубаво. Само търговските способности не са достатъчни; по мое мнение, не би трябвало да престават да изискват малко повече. Оскърбително ми е, като си представя Алфред Лаурицен с големите му крака и боцманското му лице в заседателната зала... не зная какво в мене се оскърбява, но така е. Това е против всяко чувство за стил, накъсо казано: безвкусица.
Но сенатор Гизеке се почувствува засегнат. В края на краищата и той беше син на обикновен пожарен командир... Не, трябва да ценим хората по заслугите? Нали затова сме републиканци?!
— Впрочем, Буденброк, не би трябвало да пушите толкова много цигари, защото в такъв случай нямате никаква полза от морския въздух.
— Да, ще го зарежа вече — каза Томас Буденброк, хвърли наустника и затвори очи.
Дъждът неизбежно заваля отново и забули гледката, разговорът продължи мудно. Спряха се на последния скандал в града — подправка на запис, извършена от едрия търговец Касбаум, „П. Филип Касбаум и с-ие“, който беше вече затворен. Не се разгорещиха никак, окачествиха постъпката на господин Касбаум като глупост, изсмяха се късо и свиха рамене.
Сенатор доктор Гизеке разказа, че едрият търговец запазил хубавото си настроение. На новото си местопребиваване веднага поискал огледало, каквото в килията му нямало. „Та аз ще лежа тука не години, а с години! — казал той. — Трябва ми огледало!“ И той като Кристиан Буденброк и Андреас Гизеке бил ученик на покойния Марцелус Щенгел.
Господата отново се изсмяха късо през носа, без да променят изражението на лицето си. Сигизмунд Гош поръча грог от ром с такова ударение, като че искаше да каже: „Каква полза от тоя лош живот?...“ Консул Дьолман предпочете стъкло ракия, а Кристиан стигна отново до шведския пунш, който сенатор Гизеке поръча за себе си и за него. Не мина много време и Томас Буденброк запуши отново.
Равнодушни, настроени тежко от яденето, от пиенето и от дъжда, продължиха да говорят в муден, пренебрежителен и скептично безгрижен тон за работа, за работата на всекиго поотделно, но и тази тема не оживи никого.
— Ах, тя не доставя голямо удоволствие! — каза Томас Буденброк с мъка в гърдите и отвратен положи глава назад върху облегалката на стола.
— Хм, а вие, Дьолман? — осведоми се сенатор Гизеке с прозявка. — Отдадохте се напълно на ракията, а?
— Ами как иначе ще пуши коминът? — отвърна консулът. — Поотбивам се през два-три дни в кантората. Къси коси лесно се решат.
— И все пак „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ държат в ръцете си най-важните работа — забеляза мрачно посредникът Гош, който беше подарял лакът далеко пред себе си на масата и отпуснал злобната си старческа глава върху ръката.
— Не можеш да се мериш по воня с цяло бунище — каза консул Дьолман с такова умишлено просташко произношение, че всички неволно се настроиха мрачно, жегнати сякаш от някакъв безнадежден цинизъм. — М-да, ами вие, Буденброк, вършите ли още нещо?
— Не — отговори Кристиан, — не мога вече.
И без всякакъв преход, изхождайки изключително от усета си за даруващото настроение и от вътрешна потребност да го задълбочи, той изведнъж накриви шапката си над челото и заговори за кантората във Валпарайзо и за Джони Тъндерсторм:
— Ха, при такава жега... Мили боже... Да работим? Не, сър, както виждате, сър!
И духнали дима от цигарите ся в лицето на шефа. Мили боже!...Мимиката и движенията му изразяваха великолепно една нагло-предизвикателна и едновременно добродушна скитнишка леност. Брат му не трепна.