— И сега?
— Предоставете всичко на мен, господин сенаторе...
— Какво трябва да се направи?
— Трябва да бъдат извадени корените с помощта на лост... Те са четири...
— Четири ли? Значи, ще трябва да вадите четири пъти?
— За жалост, да.
— Хм, за днес стига! — каза сенаторът и понечи бързо да стане, но все пак поседя още малко и отпусна главата си назад.
— Драги господине, трябва да изисквате само човешки възможното — каза той. — Не съм много добре... Във всеки случай този път не мога повече... Ще имате ли добрината да отворите за малко прозореца?
Господин Брехт изпълни желанието му и после отвърна:
— Ще ми бъде много приятно, господин сенаторе, ако обичате да наминете пак утре или други ден в удобен вам час и да отложим операцията за тогава. Трябва да призная, че и аз самият... Сега ще си позволя да промия и да намажа мястото, за да поуталожим временно болката...
Той проми и намаза мястото и след това сенаторът си отиде, изпратен от едно извинително свиване на раменете, за което белият като платно господин Брехт изразходва последния остатък от силата си.
— Момент... Моля! — изкрещя Йозеф, когато двамата минаха през чакалнята, и продължи да крещи дори когато Томас Буденброк слизаше вече по стълбата.
С помощта на лоста... да, да, утре. А сега? Да се прибере у дома и да се опита да лоши. Болката на самия нерв изглеждаше упоена, той чувствуваше само някакво смътно, тежко парене в устата. Значи, у дома... И той тръгна бавно по улиците, като отвръщаше машинално на отправените му поздрави със замислени и неуверени очи, сякаш размисляше какво собствено му е на душата.
Стигна до „Фишергрубе“ и тръгна надолу по левия тротоар. След двайсетина крачки му прилоша. „Ще трябва да се отбия насреща в кръчмата и да пия един коняк“ — помисли си той и стъпи на платното на улицата. Когато стигна приблизително до средата, с него стана следното. Почувствува точно като че някаква неотразима сила сграбчи мозъка му и започна да го върти с растяща, страхотно растяща бързина в големи, после по-малки и все по-малки концентрични кръгове и накрая го запокити с неизмерим, брутален и безмилостен замах в твърдия като камък средец на тия кръгове... Той се полуизви и грохна с протегнати ръце напред върху мократа настилка.
— Понеже улицата беше много стръмна, горната половина на тялото му лежеше доста по-ниско от краката. Беше паднал по лицето си, под което веднага започна да се разлива кървава вадичка. Шапката му се търкулна малко надолу по платното. Шубата беше опръскана с кал и снежна вода. Ръцете му в белите кожени ръкавици лежеха изпружени в една мръсна локва.
Така лежеше и лежа доста време, докато дойдоха неколцина хора и го обърнаха.
ГЛАВА ОСМА
Госпожа Перманедер се изкачи по главната стълба, прибрала и вдигнала отпред с една ръка полите на роклята си, а с другата притиснала големия кафяв маншон до бузата си. Тя не вървеше, а по-скоро тичаше и се препъваше, шапката й седеше криво, бузите й горяха, а върху издадената малко напред горна устна се виждаха ситни капки пот. Макар че не срещна никого по пътя си, тя приказваше непрекъснато, като бързаше напред, и от мълвежа й сегиз-тогиз внезапно се откъсваше силом по някоя дума, на която страхът придаваше висок тон.
— Няма нищо... — говореше тя. — Няма никакво значение... Бог няма да го допусне... той знае какво върши, тази вяра нима да ме напусне... Положително няма да има последици… Ах, господи, ще се моля всеки ден...
Тя просто брътвеше безсмислици от страх, изтича по стълбата за втория етаж и хукна по коридора.
Вратата към хола стоеше отворена и там я пресрещна снаха й.
Хубавото бяло лице на Герда Буденброк беше напълно разкривено от ужас и погнуса, а приближените й кестеняви, обкръжени от синкави сенки очи гледаха примижали, гневни, смутени и отвратени. Когато позна госпожа Перманедер, тя й кимна бързо с протегнати ръце и я прегърна, като скри глава в рамото й.
— Герда, Герда, какво има? — извика госпожа Перманедер. — Какво е станало? Какво значи това? Казват, че паднал ли? В безсъзнание?... Как е сега?... Не, бог няма да допусне най-лошото... Кажи ми най-сетне, ради небесното милосърдие!...
Но тя не получи веднага отговор, а само почувствува как цялата снага на Герда се изопна в някаква тръпка. И после долови шепот на рамото си.
— Как изглеждаше само, когато го донесоха! — разбра тя. — През целия му живот по него не биваше да се вида дори прашинка... Истинска гавра и подлост е, че краят му трябваше да бъде такъв!...