Дойдоха други посетители — старите Крьогерови, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и старият господин Маркус. Дойде и бедната Клотилда, направи се мършава, пепеляво-сива до леглото и с апатично лице сплете молитвено ръцете си, пъхнати в плетени ръкавици.
— Тони и Герда — каза тя безкрайно провлечено и жалостиво, — не бива да мислите, че сърцето ми е студено, понеже не плача. Нямам вече сълзи...
И всеки повярва напълно това — тъй безнадеждно прашна и съсухрена изглеждаше тя.
В края на краищата всички излязоха, за да отстъпят мястото си на една жена — някакво несимпатично старо създание с дъвкаща беззъба уста. Тя беше дошла да измият и преоблекат трупа заедно със сестра Леандра.
Герда Буденброк, госпожа Перманедер, Кристиан и малкият Йохан седяха до късно вечерта около кръглата маса в средата на всекидневната и работиха усърдно под голямата газова лампа. Трябваше да направят списък на хората, които следваше да получат некролози, и да напишат адресите върху пликовете. Всички пера скърцаха. Навремени някой си спомняше нечие име и го добавяше в списъка. Хано също трябваше да помага, защото пишеше угледно, а времето напираше.
В къщата и на улицата беше тихо. Рядко се чуваха стъпки, които бързо заглъхваха. Газовата лампа пухтеше тихо, промълвите се някое име, хартията шумолеше. Сегиз-тогиз всички се споглеждаха и си спомняха онова, което бе се случило.
Госпожа Перманедер драскаше извънредно бързо. Но като че бе точно пресметнала — точно през пет минути оставяше перото настрана, дигаше събраните си ръце до височината на устата и избухваше в жалби.
— Не мога да проумея! — викаше тя и с това загатваше, че лека-полека започва да проумява какво всъщност бе станало. — И сега край на всичко! — извикваше тя съвсем неочаквано в дълбоко отчаяние, изхлипваше високо и обвиваше с ръце шията на снаха си, след което с нови сили подхващаше отново работата си.
С Кристиан ставаше горе-долу същото, както с бедната Клотилда. Той не бе пролял още нито една сълза и се срамуваше малко от това. Чувството, че се е изложил, притъпяваше всяко друго усещане. От време на време се изправяше, поглаждаше с ръка голото си чело и казваше със сподавен глас:
— Да, ужасно тъжно!
Казваше го сам на себе си, укоряваше се силом и заставяше очите си да се поовлажяят.
Внезапно се случи нещо, което смути всички. Малкият Йохан се разсмя. Като пишеше, той се натъкна на някакво по-особено име, на някакво забавно съзвучие и не можа да се овладее. Повтори го, изсумтя през носа, наведе се напред, затрепери, изхълца и не беше в състояние да се сдържи. Изпърво можеше да се помисли, че плаче, но видяха, че не беше така. Възрастните го погледнаха недоумяващи и безпаметни. После майка му по изпрати да си легне.
ГЛАВА ДЕВЕТА
От зъб... В града се говореше, че сенатор Буденброк умрял от зъб. Но поврага, от такива работи не се умира! Имал болки, господин Брехт му счупил короната и след това той просто паднал на улицата. Чувал ли е някой подобно нещо?
Но все едно, то си беше негова работа. Първото, което трябваше да се направи в тоя случай, беше — да се изпратят венци, големи венци, скъпи венци, венци, в които можеше да се вложи амбиция, които може би ще бъдат споменати във вестниците, самият вид на които да издава, че идат от лоялни и платежоспособни хора. Венците запристигаха, стичаха се от всички страни: от сдружения, от семейства и от частни лица, венци от лавър, от силно ухаещи цветя, от сребро, с черни панделки и с цветовете на градското знаме, с надписи от черни и златни букви. И палмови вейки, огромни палмови вейки...