Консул Петер Дьолман бе напуснал земните селения. Той изяде под формата на закуски цялото си състояние, в края на краищата умря от унгарската минерална вода, остави на дъщеря си рента от двеста марки годишно и предостави на обществения пиетет към името Дьолман да осигури житейските й дни, като я прибере в манастира „Свети Йоан“.
Юстус Крьогер също бе се поминал и това беше лошо, защото сега вече никой не пречеше на слабохарактерната му жена да продаде последните сребърни вещи, за да може да праща пари на изродения Якоб, който водеше разпуснатия си живот негде в широкия свят.
Що се отнася до Кристиан Буденброк, напразно бихте го търсили в града — той не беше вече тук. Само една година след смъртта на брата си, сенатора, той се пресели в Хамбург, гдето пред бога и хората се венча с една дама, с която отдавна вече беше в близки отношения: с госпожица Алина Пуфогел. Никой не можеше да му забрани това. Майчиното му наследство — лихвите от което впрочем винаги досега бяха отивали наполовина в Xaм6ypr, доколкото не беше изразходвано предварително — се управляваше от господин Стефан Кистенмакер, посочен за тая цел в завещанието на покойния му приятел; но във всичко останало Кристиан беше господар на волята си. Когато неговият брак се разчу, госпожа Перманедер изпрати на госпожа Алина Буденброк в Хамбург едно дълго и извънредно неприязнено писмо, което започваше с обръщението „мадам“ и заявяваше с грижливо подбрани отровни думи, че госпожа Перманедер няма намерение да признае за сродници нито тая, до която отправяше писмото си, нито нейните деца. Господин Кистенмакер беше изпълнител на завещанието, управител на Буденброковото имущество и настойник на малкия Йохан и изпълняваше с чест тия длъжности. Те му доставяха една крайно важна деятелност, даваха му право на борсата да приглажда косите си с всички признаци на преуморен от работа човек и да уверява, че се съсипвал... Но не бива да се забравя, че за положения от негова страна труд получаваше с най-голяма точност два процента възнаграждение. Обаче той не постигаше голям успех в сделките и много скоро си навлече недоволството на Герда Буденброк.
Работите стояха така, че в срок от една година трябваше да се ликвидира и фирмата да изчезне — такава беше последната воля на сенатора. Госпожа Перманедер се показа крайно развълнувана от това.
— Ами Йохан, ами малкият Йохан, ами Хано? — питаше тя.
Тя изпита разочарование и голяма болка от факта, че нейният брат бе пренебрегнал своя син и единствен наследник, че не бе пожелал да съхрани фирмата за него. Тя често плачеше при мисълта, че трябваше да се откажат от достопочтената табела на фирмата, просъществувала цели четири поколения, че трябваше да приключат нейната история, макар да беше налице един законороден наследник. Но отсетне се утеши с друга мисъл, именно: че краят на фирмата не означава край на рода и че нейният племенник ще трябва да започне друго, ново дело, за да осъществи високото си призвание, което се състоеше в това — да съхрани сияйното име на своите предци и да издигне рода до нов разцвет. Ненапразно имаше такава голяма прилика с прадядо си...
Приключването на търговската дейност започна, значи, под ръководството на господин Кистенмакер и на стария господин Маркус и тръгна извънредно окаяно. Определеният срок беше къс и трябваше да бъде спазен с буквална точност; времето напираше. Висящите въпроси бяха разрешени прибързано и неблагоприятно. Недообмислени и неизгодни продажби следваха една подир друга. Хамбарите и складовете бяха обърнати в пари, но с големи загуби. И онова, което не можеше да бъде похабено от престараването на господин Кистенмакер, пропадаше от мудността на стария господин Маркус, за когото в града приказваха, че зимно време, преди да излезел, нагрявал старателно на печката не само палтото и шапката, а и бастуна си; и който, когато случайно му се явявала някоя благоприятна възможност, непременно я пропускал... Накъсо — загубите се увеличаваха. Томас Буденброк беше оставил на книга състояние от шестстотин и петдесет хиляди марки, но една година след отваряне на завещанието се установи, че далеч не можеха да се надяват на тая сума.
Започнаха да се носят неопределени и преувеличени слухове за неблагоприятната ликвидация, подхранвани от новината, че Герда Буденброк възнамерявала да продаде голямата къща. Разказваха се чудесии за онова, което я заставяло да продаде къщата, за застрашителното стопяване на Буденброковото състояние, и лека-полека в града започна да се шири едно настроение, което овдовялата сенаторша почувствува в домакинството си изпърво с почуда и смайване, а после с растящо недоволство. Когато един ден съобщи на зълва си, че неколцина занаятчии и доставчици настоявали по неприличен начин за уреждане на някакви доста големи сметки, госпожа Перманедер стоя дълго време като вцепенена и после избухна в страшен смях.