Ида плака горчиво, когато наближи часът да се прости с малкия Йохан. Той я прегърна, после сложи ръцете си на кръста, подпря се на едната си нога, като дигна другия крак на пръстите, и гледаше как тя си отива — гледаше със същия замислен и обърнат навътре поглед, който неговите златистокестеняви, синкаво засенени очи имаха пред трупа на баба му, при смъртта на баща му, при разтурянето на голямото домакинство и при някои други, не дотам външни преживелици от подобен род. В неговите представи уволнението на старата Ида се свързваше логически с другите процеси на разпадане, на завършване, на приключване и разлагане, на които беше присъствувал. Такива неща не го озадачаваха вече; странно беше, че те никога не бяха го озадачавали. Понякога, когато дигнеше главата си с къдравите светлокестеняви коси и винаги малко разкривените устни и чувствително се отвореха нежните ноздри на носа му, изглеждаше, като че той души внимателно атмосферата и житейския въздух, който го обгръщаше, и чакаше да долови уханието, онова странно познато ухание, което не бяха смогнали да задушат всички миризми от цветята върху ковчега на баба му...
Когато навестяваше снаха си, госпожа Перманедер винаги притегляше племенника си до себе си и започваше да му разказва за миналото и за онова бъдеще, за което един ден Буденброкови щели да бъдат задължени еднакво на божията благост и нему, на малкия Йохан. Колкото по-безотрадно се представяше настоящето, толкова по-мъчно се насищаше тя да описва какъв изящен живот водели в къщите си нейните родители и прародители и как Хановият прадядо пътувал из Германия в кола с четири коня. Един ден й се яви силен пристъп от стомашни спазми като последица на единодушното твърдение от страна на Фридерика, Хенриета и Пфифи Буденброк, че Хагенщрьомови били каймакът на обществото.
Новините за Кристиан бяха тъжни. Изглеждаше, че бракът не беше повлиял благотворно на здравословното му състояние. Все по-често и по-силно бяха го навестявали страхотни налудничави идеи и натрапчиви представи, поради което съпругата му и един лекар настояха да постъпи в лечебно заведение. Той не искаше да стои там, пишеше жалостиви писма до близките си и даваше израз на силното си желание да бъде изваден отново от това лечебно заведение, гдето към него се отнасяли твърде строго. Но го оставиха там, което беше негли най-доброто за него. Във всеки случай това обстоятелство даваше възможност на съпругата му — без да бъдат накърнени практическите и идеални облаги, които дължеше на тая женитба — да води безогледно и безпрепятствено предишния си независим живот.
ГЛАВА ВТОРА
Механизмът на будилника влезе в действие и затрака — безусловно верен на жестокия си дълг. Беше някакъв дрезгав шум, повече чукане, отколкото дрънкане, защото часовникът беше много стар и изхабен; но понеже беше навит докрая, това тропане продължи дълго, безнадеждно дълго.
Хано Буденброк се изплаши до мозъка на костите си. Както всяка заран, този внезапно започнал, едновременно злостен и добросърдечен шум на нощната масичка непосредствено до ухото му караше всичко вътре в него да се сгърчи от гняв, жал и отчаяние. Външно обаче той остана напълно спокоен, не промени положението си в леглото, а само отвори бързо очи, защото бе се стреснал в някакъв неясен утринен сън.
Зимно студената стая беше съвършено тъмна; той не можеше да различи никакъв предмет, нито да види стрелките на часовника. Но знаеше, че беше шест часът, защото сам той беше нагласил вчера вечерта будилника на тоя час... Вчера... вчера... Докато лежеше неподвижно по гръб и с напрегнати нерви се бореше за решението да запали свещта и да скочи от леглото, в съзнанието му лека-полека се върна всичко онова, което бе го изпълвало вчера...
Беше неделя. Понеже няколко дни наред бе търпял изтезанията от страна на зъболекаря господин Брехт, майка му за награда го заведе в градския театър на операта „Лоенгрин“. Радостта, с която очакваше тая вечер, от една седмица насам представяше единствения смисъл на неговия живот. Но беше печално, че винаги пред такива празници имаше толкова много противни неща, които до последния миг вгорчаваха волното и радостно очакване. Но все пак накрая, в събота, училищните занятия криво-ляво свършиха и бормашината с педала бръмча за последен път болезнено в устата му... После той бутна настрана и заряза всичко, защото на бърза ръка реши да остави уроците за след неделя вечерта. Какво значение имаше понеделникът? Имаше ли вероятност той изобщо да настъпи някога? Щом в неделя вечерта ще отиде на „Лоенгрин“, човек не вярва в никакъв понеделник... Реши да стане рано в понеделник и да свърши с тая нелепост — стига по тоя въпрос! Разхожда се свободно през целия неделен ден, вслушан само в радостта на сърцето си, посвири унесено на рояла и забрави всички противни неща.