И после очакваното щастие се превърна в действителност. То го заля със своята светост и възхита, с тайнствените си тръпки и трепети, с внезапното си вътрешно ридание, с цялото си безмерно и ненаситно опиянение... Наистина евтините цигулки на оркестъра свиреха малко немощно в увертюрата, пък и онзи дебел, надут човек с русата като кифла брада доплава някак на пресекулки с ладията. Освен това в съседната ложа присъствуваше и неговият настойник господин Стефан Кистенмакер и измърмори, че по тоя начин разсейвали момчето и отвличали вниманието му от истинските негови задължения. Но сладостните, дивни, възторжени звуци, които слушаше, го накараха да забрави всичко.
Най-сетне, уви, дойде краят. Пеещото, лъчезарно щастие секна и угасна; той се озова отново с трескава глава у дома в стаята си и си спомни, че от сивото всекидневие го отделяха само няколко часа сън в леглото. И веднага го обзе пристъп на оная пълна безнадеждност, която тъй добре познаваше. Той почувствува отново как боли красотата, как тя рухва в бездната на срама и жаркото отчаяние и поглъща смелостта и годността за делничния живот. Почувствува се страшно, безнадеждно, тежко смазан; и трябваше отново да си каже, че това, което го гнети, не са само неговите лични горести, а нещо повече: някакво бреме, което потиска душата му още от първия ден на неговия живот и някой ден без друго ще я смаже окончателно...
После нагласи будилника, заспа и спа тъй дълбоко и мъртвешки, както спим, когато не желаем никога вече да се събудим. Но сега беше понеделник, беше шест часът сутринта, а той не бе приготвил нито един урок.
Изправи се в леглото и запали свещта на нощната масичка. Но тъй като ръцете и раменете му веднага започнаха да мръзнат силно в ледено студения въздух, пак се мушна бързо под юргана и се зави презглава.
Стрелките показваха шест часа и десет минути. Ах, нямаше смисъл сега да стане и да работи, имаше да учи твърде много, не беше приготвил нито един урок, безцелно беше изобщо да започва, пък и часът, който беше си определил за ставане, тъй и тъй мина... Мигар е толкова сигурно, както бе му се сторило вчера, че днес ще го изпитват по латински и по химия? Можеше да се допусне, да, вероятно беше — доколкото изобщо човек можеше да предвижда. Що се отнасяше до Овидий, напоследък бяха дигали ония ученици, чиито имена започваха с последните букви на азбуката, и по всяка вероятност днес щеше да започне отначало с А и Б. Но не беше безусловно сигурно, не беше напълно несъмнено. Имаше изключения от правилото. Мили боже, какво ли не правеше понякога случайността!... И докато се занимаваше силом с тия измамни разсъждения, мислите му се запреливаха една в друга и той заспа отново.
Малката ученическа стая, студена и гола, със „Сикстинската мадона“ във формата на медна гравюра над леглото, с разтегателната маса по средата, с безредно натъпканата лавица за книги, с дебелокракото писалище от махагоново дърво, с хармониума и тесния умивалник... тази стая мълчеше в трепкащата светлина на свещта. Ледени цветя бяха цъфнали по стъклата на прозореца, транспарантите на които не бяха спуснати, за да може дневният зрак да проникне по-рано.
И Хано Буденброк спеше, притиснал страната си върху възглавницата. Спеше с разделени устни, с ниско и крепко спуснати мигли, с изражение на съкровена и болезнена всеотдайност към съня и къдравите меки светлокестеняви коси покриваха слепоочията му. А пламъчето на нощната масичка губеше бавно жълточервения си светлик, тъй като мътната утрин се взираше вече вторачено и морно в стаята през ледената кора върху стъклата на прозореца.
Когато стана седем часът, той пак се събуди уплашено. Сега беше изтекла и тази отсрочка. Нямаше какво да се прави — трябваше, да стане и да преклони глава пред деня. До започване на учебните занятия оставаше само един час. Времето напираше, съвсем да не говорим за уроците. Въпреки това той продължи да лежи, преизпълнен от ожесточение, тъга и обвинение срещу бруталната принуда — в тоя леден полумрак да напусне топлото легло и да отиде някъде вън, изложен на беда и опасност, сред строги и зложелателни хора. „Ах, само още две скъдни минути, нали?“ — попита той с преливаща нежност възглавницата си. А после в някакъв пристъп на упорство си разреши цели пет минути, за да затвори още малко очите си, от време на време да отваря едното и да го вторачва отчаяно върху стрелката, която напредваше тъпо, невежествено и коректно по пътя си.