Внезапно долови зад себе си шум, който го накара.да изтръпне и рязко да се обърне. Я гледай! Иззад последния чин се появиха главата и гърдите на Кай граф Мьолн. Младият господин изпълзя, извлече се с мъка, изправи се на краката си, удари леко и бързо ръцете си една о друга, за да изтупа праха, и се запъти със сияещо лице към Хано Буденброк.
— Ах, ти ли си, Хано? — каза той. — Аз се оттеглих там, защото, когато ти влизаше, помислих, че е някой от учителското тяло!
Когато говореше, гласът му се менеше — той явно встъпваше в пубертета, от който у Хано нямаше още следа. Беше на ръст колкото него, но инак бе останал напълно същият. Все още носеше дрехи с неопределен цвят, по които липсваше някое и друго копче, а задницата изобщо беше образувана от голяма кръпка. Все още ръцете му не бяха съвсем чисти, но тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги, тънки пръсти и заострени нокти. И все още червеникавожълтите му коси, вчесани набърже на път по средата, падаха над чистото му алабастрово чело, под което, едновременно дълбоки и зорки, святкаха светлосивите му очи. Противоположността между ужасно занемарената му външност и расовата чистота на това нежно кокалесто лице със съвсем леко извит нос и малко обърната горна устна беше сега още по-очебийна от преди.
— Не, Кай — каза Хано с нацупена уста и като пораздвижи ръка в областта на сърцето, — как можа така да ме изплашиш? Защо си тук? Защо си се скрил? И ти ли закъсня?
— Опазил бог! — отговори Кай. — Отдавна съм тук. Както сам знаеш, драги, просто не можем да дочакаме понеделник сутринта, за да влезем отново в училището... Не, останах само на шега тук. Дежурен беше ниският главен учител, който не смяташе, че върши грабеж, като затиря учениците на молитва. Аз наредих работата така, че винаги се намирах непосредствено зад гърба му... Колкото този мистик да се въртеше и озърташе, аз все бях непосредствено зад гърба му, докато той излезе и аз останах горе... Ами ти? — каза той съчувствено и с нежно движение седна, на чина до Хано. — Трябвало е май да търчиш, а? Горкият! Изглеждаш съвсем грохнал. Косите ти са се залепили за слепите очи... — Той донесе една линия от масата и с нея раздели сериозно и грижливо косите на малкия Йохан. — Успа се, значи? Впрочем аз съм седнал на мястото на Адолф Тотенхаупт — пресече се той и се огледа наоколо, — на свещеното място на първенеца! Ех, от един път няма нищо да му стане... Успа се, значи?
Хано отново бе отпуснал главата си върху скръстените на чина ръце.
— Бях на театър снощи — каза той, след като въздъхна тежко.
— О, правилно! Бях забравил. Толкова хубаво ли беше?
Кай не получи отговор.
— Добре ти е на тебе — продължи той убедително, — недей, забравя, Хано! Виж, аз никога досега не съм ходил на театър и за дълги години още няма ни най-малки изгледи, че един ден ще отида.
— Само да не беше после тази отпадналост и главоболие! — процеди Хано.
— Да, познато ми е това състояние.
Кай се наведе да дигне шапката и връхната дреха на приятеля си, които лежаха на пода до чина. Взе ги и ги изнесе тихо в коридора.
— Тогава вероятно не си научил наизуст стиховете за метаморфозата? — долита той, като се върна.
— Не — отговори Хано.
— Ами приготви ли се за класното по география?
— Не съм и не зная нищо — каза Хано.
— Значи, не си готов и по химия и по английски? All right! Значи, сме сърдечни приятели и братя по оръжие! — Кай явно чувствуваше облекчение. — Аз съм в точно същото положение — заяви той живо. — В събота не работих, защото на другия ден беше неделя, а в неделя не пипнах нищо по благочестиви подбуди... Не, глупости... Главно, защото бях зает с нещо по-разумно, естествено — каза той с внезапна сериозност и по лицето му мина лека руменина. — Да, днес може да стане много весело, Хано.
—Ако получа още една двойка — каза малкият Йохан, — ще трябва да повтарям класа; а сигурно ще получа, ако ме дигнат по латински. Той е стигнал до буквата Б, Кай, няма спасение...
— Ще видим! „Хей, Цезар потегля на война! Опасности са ме застрашавали винаги само в гърба; щом видят челото на Цезар...“
Но Кай не завърши декламацията си. Той също се чувствуваше много зле. Отиде на катедрата, седна пред нея и с мрачно изражение на лицето започна да се люлее на стола. Хано Буденброк седеше все още с чело, отпуснато върху скръстените ръце. Известно време седяха мълчаливо един срещу друг.
Изведнъж далече някъде се разнесе глухо жужене, което скоро се превърна в бучене и само след половин минута се приближи застрашително.
— Учениците! — каза горчиво Кай. — Боже господи, колко бързо свършиха! Не намалиха часа дори с десет минути.