Той слезе от катедрата и отиде към вратата, за да се смеси с влизащите. Що се отнасяше до Хано, той само дигна за миг глава, разкриви уста и не мръдна от мястото си.
Тътренето и тропането на крака, глъчката от дисканти и кресливи мъжки пубертетни гласове се понесе по стълбата, разля се из коридора и нахлу и в тази стая, която изведнъж се изпълни с живот, движение и шум. Младите хора, другарите на Хано и Кай, учениците от десети реален клас, около двадесет и пет на брой, размахали ръце или пъхнали ги в джобовете на панталоните, се запътиха, насядаха бавно по местата си и отвориха библиите. Имаше приятни и противни физиономии; едни изглеждаха охранени и здрави, други вдъхваха опасения; дълги и яки обесници, които скоро щяха да станат търговци или дори моряци и не даваха вече пет пари за нищо, и дребни на ръст, но изпреварили възрастта си кариеристи, които блестяха в ония предмети, гдето имаше да се зазубря наизуст. А първенецът Адолф Тотенхаупт знаеше всичко; през целия си живот той бе отговарял на всички зададени му въпроси. Това се дължеше отчасти на неговото тихо, жарко усърдие, отчасти и на обстоятелството, че учителите не се решаваха да го питат нещо, което той може би нямаше да знае. Случайното онемяване на Адолф Тотенхаупт би ги засегнало болезнено, би ги накарало да се срамуват, би разклатило вярата им в човешкото съвършенство... Той имаше забележително изгърбена глава, по която лепнеха огледално гладки руси кося, сиви очи с черни кръгове и дълги мургави ръце, подали се из прекалено късите ръкави на добре изчетканото му сако. Седна до Хано Буденброк, усмихна се кротко, но малко коварно, и каза на съседа си „добро утро“, като си послужи с усвоения от всички жаргон, който превръщаше тия две думи в някакъв дързък и небрежен звук. После, докато всички около него бъбреха полугласно, приготвяха се, прозяваха се и се смееха, той започваше мълчаливо да попълва класния дневник, като държеше перото по някакъв несравнимо коректен начин с тънките си изопнати пръсти.
След като минаха две минути, вън се чуха стъпки, учениците от предните чинове се надигнаха, без да бързат, от местата си и техният пример бе последван от още неколцина по-назад; другите обаче не прекъснаха заниманията си, почти не обърнаха внимание че в стаята влезе главният учител господин Балерщет, който закачи шапката си до вратата и отиде на катедрата.
Беше симпатично дебел човек на около четиридесет години с голяма лисина на главата, червеникавожълта, късо подрязана цяла брада, възрозов цвят на лицето и някакво смесено изражение от угодничество и спокойна чувственост около влажните устни. Той взе на ръка бележника си и мълчаливо го запрелиства; но тъй като тишината в класа съвсем не го задоволяваше, дигна глава и протегна ръка върху дъската на катедрата. Лицето му бавно набъбна и етана толкова тъмночервено, че брадата му сега изглеждаше светложълта. Диша и спусна няколко пъти слабия си бял пестник, в течеше на половин минута устните му мърдаха трескаво, но безплодно — в края на краищата те смогнаха да промълвят само едно кратко, сподавено и болезнено: „Така... После той се помъчи още известно време да намери други укорни изрази, но накрая пак се обърна към бележника си, отпусна се и се примири. Такъв беше горе-долу похватът на главния учител господин Балерщет.
Някога той бе имал желание да стане проповедник, но отсетне — поради склонността към заекване и слабостта си към светския живот и наслади — предпочете да се посвети на педагогиката. Беше ерген, имаше известно състояние, носеше пръстен с малък брилянт и обичаше от сърце яденето и пиенето. Именно той беше онзи главен учител, който поддържаше с колегите си само служебни връзки; дружеше предимно с неженени търговци-бонвивани и с офицерите от Гарнизона, хранеше се два пъти на ден в най-добрата гостилница и членуваше в клуба. Ако в два или три часа през нощта срещнеше негде из града по-големи ученици, лицето му набъбваше, той едва процеждаше едно „добро утро“ и нито една от страните не се занимаваше повече с тая работа.
Хано Буденброк нямаше защо да се страхува от него, пък и той почти никога не го дигаше. Главният учител бе се събирал толкова пъти за чисто човешки работи с чичо му Кристиан, че не би изпитал никакво удоволствие да влиза в служебни конфликти с неговия племенник.
— Така... — каза той повторно, огледа целия клас, раздвижи отново слабия си, свит пестник с малкия брилянт и погледи а в бележника си. — Перлеман. Резюмето.
Негде в класната стая се изправи Перлеман. Не забелязаха, че се качи на чина. Беше един от дребните, но напредналите.