Бодро, донякъде недодялано поколение беше това глъчно множество, сред което се разхождаха Кай и Хано. Израснали в атмосферата на едно войнствено, победно и подмладено отечество, тези момчета се прекланяха пред всяка проява на сурово мъжество. Говореха на жаргон, който беше едновременно нехаен и смел и гъмжеше от технически изрази. На много голяма почит бяха издръжливостта в пиене и пушене, телесната сила и гимнастическите качества, а най-презрени пороци — мекошавостта и котешката външност. Зърнеха ли някого с дигната яка на палтото, той можеше да бъде сигурен, че го чака помпата. Ако някой пък се мернеше с бастун в ръка на улицата, налагаха му в гимнастическия салон колкото срамно, толкова и болезнено публично наказание. Това, което си приказваха Хано и Кай потъваше чуждо и страшно в глъчката, изпълнила студения и влажен въздух. Приятелството им беше отдавна известно на цялото училище. Учителите го търпяха с неприязън, защото предполагаха, че зад него се крият неприличие и опозиция; другарите пък, понеже не бяха в състояние да разгадаят неговата същина, бяха свикнали да го зачитат с известно плахо негодувание и да гледат на тия двама приятели като на обявени вън от законите и своенравни чудаци, които трябваше да бъдат предоставени сами на себе си. Впрочем Кай граф Мьолн благодарение на очебийната си буйност и разюздано непокорство се ползуваше с известен респект. Що се отнасяше пък до Хано Буденброк, то дори едрият Хайнрици, който пердашеше всички, не се решаваше да посегне на него въпреки котешката му външност и плахостта му. Този Хайнрици сам изпитваше някакъв страх пред неговите меки коси, пред крехката му снага, пред мътния му, боязлив и студен поглед.
— Страх ме е — каза Хано на Кай, като се спря до страничния зид на двора, облегна се, прозя се зъзнейки и се уви по-здраво в палтото си. — Изпитвам безумен страх, Кай, по цялото тяло. Мигар от човек като господин Мантелзак трябва толкова да се страхуваме? Кажи сам! Ах, веднъж да мине и този отвратителен час на Овидий! Дори да ми пише двойка и да повтарям класа, все едно! Не ме е страх от това, страх ме е от шумотевицата, свързана е цялата тази работа...
Кай се замисли.
— Този Родрик Ъшер е най-чудният герой, измислен до днес! — каза той бързо и неочаквано. — Четох за него целия час... Да можех аз един ден да напиша такъв хубав разказ!
Работата беше там, че Кай се опитваше да пише. И тъкмо това подразбираше той, когато тази сутрин каза, че имал по-важна работа от тая — да пишел домашни упражнения; и Хано бе го разбрал правилно. От наклонността да разказва приказки, която бе проявил още като малко момче, бяха се развили писателски опити; и неотколе той бе завършил една поема, една приказка, някакво безогледно фантастично приключение. Всичко там пламтеше в мътен зрак и се разиграваше между метали и тайнствени огньове в най-дълбоките, най-светите ковачници на земята и едновременно в глъбините на човешката душа; стихиите на природата и на душата бяха омесени, преобразени и пречистени по някакъв странен начин... а цялото произведение беше написано на искрен, иносказателен, малко екзалтиран и пламенен език, пропит от нежна страстност.
Хано знаеше тоя разказ и много го обичаше, но сега не беше разположен да говори за трудовете на Кай или за Едгар По. Той пак се прозя и после въздъхна, като в същото време затананика някакъв мотив, който неотдавна беше измислил на рояла. Това му бе станало навик. Беше свикнал често да въздъхне, да си поеме дълбоко дъх поради смешната потребност да даде малко по-жив ход на недостатъчно пъргавото си сърце, а после да изпусне отново въздуха след някоя музикална тема, след откъс, от някоя мелодия, собствена или чужда измислица.