— Гледай, иде дядо господ! — каза Кай. — Разхожда се в райската си градина.
— Чудесна градина! — каза Хано и се разсмя.
Той се смееше нервно и не спираше; държеше кърпичката си пред устата и гледаше към оногова, когото Кай бе нарекъл „дядо господ“.
Този, който се появи на двора, беше директорът доктор Вулике, ръководител на училището — извънредно дълъг човек с черна мека широкопола шапка, късо подрязана, цяла брада, заострен корем, извънредно къси панталони и фуниеобразии маншети, които винаги бяха твърде нечисти. Той вървеше бързо по каменните плочи, с лице, което от гняв изглеждаше страдалческо, и сочеше с протегната ръка към помпата. Водата течеше. Неколцина ученици изтичаха пред него и побързаха да отстранят повредата, като затвориха тръбата. Но и след това стояха още дълго там и гледаха смутено ту помпата, ту директора, който бе се обърнал към дотичалия със зачервено лице доктор Голденер и му говореше нещо с дълбок, глух и развълнуван глас. Речта му беше изпъстрена с ръмжащи и нечленоразделни звуци.
Страшен човек беше този директор Вулике — приемник на добродушния и човеколюбив стар господин, под чието ръководство бяха учили Хановият баща и чичо и който бе умрял скоро след 1871 година. Назначиха доктор Вулике, тогава учител в някаква пруска гимназия, и с него в старото училище влезе друг, нов дух. Там, гдето някога класическото образование беше смятано за ведра самоцел, преследвала със спокойствие, безделие и весел идеализъм, сега станаха до най-висока почит понятия като авторитет, дълг, власт, служба, кариера; „категорическият императив на нашия философ Кант“ беше знамето, което директор Вулике развяваше заплашително във всяка тържествена реч. Училището стана държава в държавата, в която пруската служебна стегнатост имаше такава голяма власт, че не само учителите, а и учениците се чувствуваха като чиновници, загрижени само за повишението си и, за това — да бъдат писани добре пред властниците. Скоро след като новият директор встъпи в изпълнение на длъжността, започна — от прекрасни хигиенични и естетични гледни точки — преизграждането и обновяването на училището и всичко бе завършено благополучно. Но въпреки това мнозина се питаха дали училището не беше по-симпатичен и по-благотворен институт по-рано, когато в тия помещения имаше по-малко съвременни удобства, но повече добродушие, сърдечност, отрада, благосклонност и приятност...
Що се отнасяше лично до директор Вулике, той обладаваше загадъчната, двусмислена, своенравна и ревнива страхотност на вехтозаветния бог. Той беше ужасен еднакво усмихнат и разгневен. Огромната власт, която лежеше в ръцете му, го правеше страшно капризен и безогледен. Беше в състояние да каже нещо шеговито и да се разяри, ако другите се засмееха. Нито. една от тварите, които му трепереха, не знаеше как да се държи спрямо него. Не оставаше нищо друго, освен да коленичат в праха и негли с безумно смирение да предотвратят да не сграбчи някого в яростта си и да го смаже във великата си справедливост.
С името, дадено му от Кай, си служеха само той и Хано Буденброк; двамата внимаваха много да не го произнесат пред другарите си, защото се опасяваха от втрещения и студен поглед на недоумението, който им беше тъй добре познат... Да, нямаше нито една точка, по която тези двама да се разбират с другарите си. Беше им чужд дори начинът на опозиция и мъст, който самодоволно прилагаха другите, и немареха за обичайните присмехулни прозвища, защото хуморът в тях не им казваше нищо и дори не ги разсмиваше. Беше много евтино, много трезво и неостроумно да наречеш тънкия учител Хюкоп „паяк“ и главния учител Балерщег „папагал“ — твърде сиромашко обезщетение за принудителната държавна служба! Не, Кай граф Мьолн беше малко по-хаплив. За себе си и за Хано той въведе обичая да се назовават учителите само с техните истински граждански имена с добавка на думата „господин“: „господин Балерщет“, „господин Мантелзак“, „господин Хюкоп“ — в това се криеше някаква отблъскваща и иронична студенина, някакво подигравателно, резервирано и хладно отношение. Те казваха също „учителското тяло“ и през междучасията се забавляваха, като си представяха под тая дума някакво действително същество, един вид чудовище е отвратителен и фантастичен образ. Говореха също така изобщо за учебното заведение, сякаш се касаеше за лечебно заведение — в каквото се намираше Хановият чичо Кристиан.