— Едгар! — каза доктор Мантелзак, затвори бележника, постави показалеца си в него и седна на катедрата, като че ли сега всичко беше в прекрасен ред.
Как? Какво стана? Едгар... Значи, Людерс, дебелия Людерс там до прозореца... буквата Л, която съвсем не беше наред! Възможно ли е? Доктор Мантелзак беше в такова хубаво настроение, че просто дигна свой любимец и немареше за това, чий беше днес редът да бъде изпитан...
Дебелият Людерс стана. Той имаше лице на мопс и кестеняви апатични очи. Мястото му беше превъзходно и можеше удобно да чете от книгата, но го мързеше дори за това. Чувствуваше се прекалено сигурен в рая и отговори просто:
— Вчера ме болеше глава и не можах нищо да уча.
—Ах, ти ми изневеряваш, Едгар? — попита огорчен доктор Мантелзак. — Не искаш да ми кажеш стиховете за „златния век“? Жалко, много жалко, приятелю! Главата ли те болеше? Но струва ми се, че следваше да ми обадиш в началото на часа, преди да те дигна... Неотколе пак те болеше глава, нали? Трябва да вземеш мерки, Едгар, защото инак не е изключена опасността да изостанеш. Тим, заместете го!
Людерс седна. В тоя миг той беше ненавиждан от всички. Личеше явно, че хубавото настроение на класния наставник беше значително спаднало и че може би още от следващия час Людерс ще бъде назоваван с презимето му. На един от последните чинове стана Тим — русо момче с вид на селянче, със светлокафяво сако и къси, широки пръсти. На лицето му беше изписано ревностно и глуповато изражение, а устата си държеше отворена като фуния; той намести бързо отворената си книга и погледна напрегнато право напред. После наведе глава и започна да чете на глас, провлечено, запънато и монотонно като дете от буквар:
— „Aurea prima sata est aetas…“[103]
Ясно беше, че днес доктор Мантелзак изпитваше извън всякакъв ред и съвсем немареше кой най-отдавна не е изпитван. Вероятно сега нямаше такава голяма опасност да дигне Хано — то можеше да стане само по някаква нещастна случайност. Той размени щастлив поглед с Кай и започна да поотпуска снагата си, да си отдъхва.
Внезапно Тим прекъсна четенето. Било, че доктор Мантелзак не разбираше добре рецитатора, било, че имаше желание да се доразтъпче — той напусна катедрата, поразходи се спокойно из класа със своя том Овидий в ръка и после застана съвсем близко до Тим, който с бързи невидими движения беше скрил книгата си и сега стоеше напълно безпомощен. Той задиша тежко с фуниевидната си уста, погледна класния наставник със сините си, честни, смутени очи и не произнесе вече нито сричка.
— Я, Тим — каза доктор Мантелзак, — сега из един път не върви, а?
Тим се улови за главата, въртеше очи, дишаше бързо и накрая рече с някаква крива усмивка:
— Съвсем се обърках, като застанахте до мене, господин докторе.
Доктор Мантелзак също се усмихна; усмихна се поласкан:
— Хайде, успокойте се и продължете!
И тръгна назад към катедрата си.
Тим се успокои, извади отново книгата пред себе си и я отвори; после, явно мъчейки се да възвърне самообладанието си, погледна наоколо в стаята, наведе пак глава и се оборави.
— Доволен съм от вас — каза класният наставник, когато Тим свърши. — Няма съмнение, че сте учили здравата. Но много ви липсва чувство за ритъм, Тим. Връзките между думите са ви ясни, но вие собствено не произнасяхте хекзаметър. Имам впечатление, че сте заучили всичко наизуст като проза... Но както казах: били сте прилежен, направили сте всичко, каквото сте могли, а който се труди винаги така старателно... Седнете си!
Тим седна с гордо и лъчезарно изражение на лицето, и доктор Мантелзак сигурно написа добра бележка зад името му. Но беше забележително, че в тоя миг не само учителят, а дори Тим и всички негови другари, бяха искрено убедени, че Тим действително и наистина е силен, прилежен ученик и беше заслужил напълно добрата бележка. Хано Буденброк също не беше в състояние да се откъсне от това впечатление, макар да чувствуваше, че нещо в него се бунтува погнусено. Той пак се вслуша напрегнато за името, което щеше да се разнесе.
— Муме! — каза доктор Мантелзак. — Още веднъж!
Значи, Муме! Слава богу, сега вече за Хано почти нямаше опасност. Същите стихове едва ли ще бъдат рецитирани за трети път, а при вземане на нов урок буквата Б беше минала неотдавна.
Муме се изправи. Той беше дълъг, бледен момък с треперещи ръце и извънредно големи кръгли очила. Имаше болнави очи и беше толкова късоглед, че не можеше по никакъв начин да чете прав от сложена пред него книга. Ето защо трябваше да учи и бе учил. Но понеже беше абсолютно бездарен, пък и не допускаше, че ще бъде дигнат днес, знанията му бяха слаби и той замлъкна още след първите думи. Доктор Мантелзак му помогна веднъж, помогна му с по-рязък глас повторно и за трети път — с крайно раздразнен тон; но понеже тогава Муме млъкна окончателно, класният наставник кипна от гняв.