— Това е съвсем незадоволително, Муме! Седнете си! Вие сте печален образ, истински кретен, уверявам ви! Глупав и в същото време ленив... това е прекалено!
Муме се свлече на мястото си. Изглеждаше като въплъщение на нещастието и в тоя миг в стаята нямаше човек, който да не го презираше. В Хано Буденброк отново се надигна погнуса, един вид дразнене за гадене, и го стисна за гърлото. В същото време обаче той наблюдаваше с ужасна яснота какво ставаше. Доктор Мантелзак рисуваше буйно знаци с лошо значение зад името на Муме и после прегледа мрачно навъсен бележника си. От гняв премина към дневен ред, провери чий собствено беше редът. Ясно! И тъкмо когато биде надвит окончателно от това съзнание, Хано чу името си, чу го сякаш в някакъв кошмарен сън.
— Буденброк!
Доктор Мантелзак каза „Буденброк“, звукът още се носеше из въздуха, но Хано не повярва. Ушите му пищяха. Продължи да седи на мястото си.
— Господин Буденброк! — каза доктор Мантелзак и вторачи в него сапфиреносините си, изпъкнали очи, които блестяха зад дебелите очила. — Ще имате ли добрината?
Добре тогава, така да бъде! Било е писано така да бъде. Съвсем другояче, не както бе си го представял той, и сега всичко беше загубено. Но остана напълно спокоен. Дали после много ще го хока? Изправи се и се накани да измисли някое глупаво и смешно извинение, да каже, че е „забравил“ да научи стиховете, но неочаквано забеляза, че ученикът, който седеше пред него, му държеше отворена книгата си.
Той беше Ханс Херман Килиан, ниско мургаво момче с мазни коси и широки рамене. Той искаше да стане офицер и се въодушевяваше тъй силно от чувството за другарство, че помогна дори на Йохан Буденброк, когото иначе не можеше да понася. Постави дори показалеца си на мястото, отгдето трябваше да се започне...
Хано впери очи и започна да чете. Четеше с неуверен глас и с разкривени вежди и устни за „златния век“, който възникнал най-напред и в който вярност и право царували по свободна воля, без възмездие и без предписание от закона.
— „Нямаше наказание и страх — каза той на латински. — Никой не четеше заплашителни слова, написани върху железни плочи, а дошлото с молба множество не се плашеше от лицето на своя съдник... “
Четеше с измъчено и отвратено изражение на лицето, четеше съзнателно лошо и несвързано, пренебрегваше умишлено отделни свръзки, които в книгата на Килиан бяха означени с молив, изговаряше погрешно стиховете, запъваше се и напредваше привидно трудно, като непрекъснато очакваше класният наставник да открие измамата и да се нахвърли върху него... Насладата на крадеца, който гледа отворената пред себе си книга, предизвикваше лек сърбеж по кожата му; но той беше преизпълнен от отвращение и преднамерено мамеше колкото е възможно по-зле, с цел — дано по тоя начин измамата му да стане по-малко долна. После замълча и настъпи тишина, в която той не смееше да дигне очите си. Тази тишина беше ужасна; той беше убеден, че доктор Мантелзак е видял всичко, и устните му бяха напълно побелели. В края на краищата обаче класният наставник въздъхна и каза:
— О, Буденброк, si tacuisses[104]! Извинете, че по изключение ви го казах на класическото „ти“! Знаете ли какво направихте? Повалихте красотата в праха, държахте се като вандал, като варварин. Вие, Буденброк, сте същество, лишено от художествен усет, познава се по носа ви. Ако се запитам сам дали през цялото това време кашляхте или произнасяхте възвишени стихове, склонен съм повече да твърдя първото. Тим разкри слабо чувство за ритъм, но в сравнение с вас той е гений, рапсод... Седнете си, клетнико! Учили сте, положително сте учили. Не мога да ви пиша слаба бележка. Потрудили сте се, според силите си. Но я кажете: говорят, че сте музикален, че свирите на пиано? Как е възможно подобно нещо?... Хайде, достатъчно, седнете си! Били сте прилежен, достатъчно!
Написа удовлетворителна бележка зад името му и Хано Буденброк седна на мястото си. И сега се повтори същото, което стана преди с рапсода Тим: той се почувствува искрено поласкан от похвалата, която се съдържаше в думите на доктор Мантелзак. В тоя миг сам сериозно мислеше, че наистина е донякъде бездарен, но прилежен ученик, който беше се отървал, общо взето, с чест от тая бъркотия, и почувствува ясно, че на същото мнение бяха всички негови съкласници, включително и Ханс Херман Килиан. В него отново се надигна нещо като гадене, но беше толкова изнурен, че нямаше сили да мисли. Бледен и разтреперан, затвори очи и изпадна в летаргия.