Доктор Мантелзак пък продължи урока. Той премина на ония стихове, които трябваше да бъдат взети днес, и дигна Петерсен. Петерсен стана — бодър, пъргав и самоуверен, с безстрашна осанка, войнствено настроен и готов да се хвърли в боя. Но въпреки това... днес го чакаше гибел. Да, часът не биваше да изтече, преди да настъпи катастрофа — много по-страшна от оная с бедния, късоглед Муме...
Петерсен превеждаше, като от време на време хвърляше по един поглед към другата страница на книгата си, там, гдето собствено нямаше какво да търси. Правеше това умело. Преструваше се, че нещо там му пречи, минаваше с ръка или духваше по страницата, като че се мъчеше да отстрани влакно или нещо подобно, което го дразнеше. Но въпреки всичко ужасното последва. Именно: внезапно доктор Мантелзак направи едно буйно движение и Петерсен отвърна със също такова движение. Но в същия миг класният наставник напусна катедрата, скочи просто презглава от нея и тръгна с дълги, неудържими крачки към Петерсен.
— Вие държите в книгата ключ, превод — каза той, като застана до него.
— Ключ ли... аз... не... — замълви Петерсен.
Той беше хубаво момче с рус перчем над челото и извънредно хубави сини очи, които сега припламваха уплашено.
— Нямате ключ в книгата?
— Не... господин главен учителю... господин докторе... Ключ ли? Не, нямам ключ, истина ви казвам... имате грешка... неоснователно ме подозирате...
Петерсен говореше така, както всъщност обикновено не се говори. Страхът го накара да говори доста изискано, с цел да разколебае класния наставник.
— Не мамя — извика той в безмерната си беда. — Аз съм бил винаги честен... през целия си живот!
Но доктор Мантелзак беше прекалено уверен в печалното си твърдение.
— Дайте ми книгата! — рече той студено.
Петерсен стисна здраво книгата, дигна я заклинателно с двете си ръце нагоре и продължи да декламира с наполовина парализиран език:
— Повярвайте ми... господин главен учителю... господин докторе! В книгата няма нищо... Няма никакъв ключ... Аз не ви измамих... аз съм бил винаги честен...
— Дайте ми книгата! — повтори класният наставник и тропна с крак.
Петерсен се предаде, лицето му посивя напълно.
— Добре — каза той и подаде книгата. — Да, в нея има ключ. Вижте сам, ето го!... Но аз не си послужих с него! — изкрещя той внезапно.
Но доктор Мантелзак се престори, че не чува тая безсмислена лъжа, родена от отчаянието. Извади „ключа“, огледа го с такова изражение на лицето, като че държеше в ръката си някаква воняща мръсотия, пъхна го в джоба си и хвърли презрително тома Овидий на мястото на Петерсен.
— Дневника! — каза той глухо.
Адолф Тотенхаупт услужливо донесе дневника и Петерсен получи забележка заради опит за измама; това го унищожаваше за дълго време и подпечатваше невъзможността по Великден да мине в по-горен клас.
— Вие сте черно петно на класа — заяви накрая доктор Мантелзак и се върна на катедрата.
Петерсен седна и беше осъден. Мнозина видяха ясно как другарят му по чин се поотдръпна от него. Всички го оглеждаха с някаква смесица от отвращение, състрадание и ужас. Той беше повален, самотен и напълно изоставен поради това, че го хванаха. За Петерсен имаше само едно мнение, именно, че действително е „черно петно на класа“. Неговото падение се признаваше и приемаше също така без съпротива, както бяха признали и приели успеха на Тим и Буденброк, а така също нещастието на бедния Муме. И той самият бе направил същото.
Който между тия двадесет и петима млади хора с правилно телосложение беше як и годен за живота, такъв, какъвто е, той вземаше в тоя миг нещата напълно такива, каквито бяха, не се чувствуваше обиден от тях и намираше, че всичко е понятно и редно. Имаше обаче очи, насочени в мрачен размисъл към една точка... Малкият Йохан гледаше втренчено широкия гръб на Ханс Херман Килиан и златисто-кестенявите му, синкаво засенени очи бяха изпълнени с погнуса, вътрешна съпротива и страх.
А доктор Мантелзак продължи да преподава. Той извика друг ученик — Адолф Тотенхаупт; беше му вече все едно кой ще бъде, тъй като за днес беше загубил всякакво желание да изпитва съмнителните. После извика още едного, който беше средно подготвен и не знаеше дори какво значи „patu lá Jovis arbore glandes“, та трябваше да го каже Буденброк. Той го каза тихо и без да дигне очи, понеже го питаше доктор Мантелзак, който после му кимна одобрително с глава.