И след като изпитването на учениците завърши, часът стана съвсем безинтересен. Доктор Мантелзак накара един високо надарен ученик да превежда на своя глава по-нататък и сам не слушаше, както не слушаха останалите двадесет и четирима, които започнаха да се приготовляват за следващия час. Сега беше все едно. Не можеше никому да се пише забележка за това, нито изобщо да се съди по него за служебното усърдие... Пък и часът ей сега щеше да свърши. И той свърши — звънецът удари. Така значи трябваше да стане с Хано. Дори му кимнаха с глава.
— Е — рече Кай, когато тръгнаха сред другарите по готическите коридори към залата по химия, — какво ще кажеш сега, Хано? Когато видят челото на Цезар... Ти имаше нечувано щастие!
— Лошо ми е, Кай — каза малкият Йохан. — Съвсем не го искам... това щастие, става ми лошо от него...
И Кай знаеше, че и той на Ханово място би изпитвал точно същото.
Залата по химия представляваше свод с амфитеатрално наредени чинове, дълга маса за опити и два стъклени шкафа, пълни с колби. Въздухът в класната стая беше станал към края отново много горещ и лош, а тук беше наситен със сероводород, с който току-що бяха правили опити, и вонеше невъобразимо. Кай бързо отвори прозореца, открадна от Адолф Тотенхаупт тетрадката за чисто писане и започна с голяма бързина да преписва домашното упражнение, което трябваше да представят днес. Хано и неколцина други ученици правеха същото. Това им запълни цялото междучасие, докато удари звънецът и се появи доктор Мароцке.
Той беше „дълбокият“ главен учител, както го наричаха Кай и Хано. Беше средно висок брюнет с извънредно жълт цвят на лицето, две подутини на челото, корава мазна брада и също такива коси на главата. Изглеждаше постоянно като че не си е доспал и немит, но в действителност не беше така. Преподаваше по естествените науки, но негова главна област беше математиката и в тая специалност минаваше за значителен мислител. Обичаше да говори за философските места в библията и понякога — в хубаво и замечтано настроение — благоволяваше пред десетокласници и абитуриенти да тълкува по странен начин някои тайнствени места от светото писание. Обаче беше също запасен офицер, и то възторжен; директор Вулике го ценеше високо тъкмо за това, че беше едновременно чиновник и военен. Държеше най-много от всички учители за дисциплината, оглеждаше с критичен поглед строя на застаналите мирно ученици и изискваше кратки, отсечени отговори. Тази смесица от мистицизъм и бойкост беше донякъде противна.
Извадиха да покажат чисто написаните домашни упражнения. Доктор Мароцке мина покрай всички и чукаше с пръст по всяка тетрадка, без да забележи, че някои ученици, които не бяха написали нищо, му показваха съвсем други тетрадки или стари домашни упражнения.
После часът започна. И както преди малко в случая с Овидий, така и сега двадесет и петимата млади хора трябваше да дадат доказателства за служебното си усърдие по отношение на бора, хлора и стронция. Ханс Херман Килиан бе похвален, понеже знаеше, че BaSO4, или тежкият шпат, е най-често употребяваното средство за фалшифициране. Изобщо той беше най-добрият само защото искаше да стане офицер. Хано и Кай не знаеха нищо и положението им в бележника на доктор Мароцке бе лошо.
И след като изпитването, препитването и писането на бележки свърши, интересът и към часа по химия, кажи-речи, се изчерпа у всички. Доктор Мароцке започна да прави няколко опита, да предизвиква леки гърмежи и да развива цветен дим, но като че вършеше това само за да запълни часа. Накрая продиктува учебния материал, който трябваше да се научи за следния път. После звънецът удари и така мина и третият час.
Всички бяха весели — с изключение на Петерсен, който днес беше смазан, — защото сега идеше един весел час, от който никой не биваше да се плаши и през който можеха само да вършат лудории и да се забавляват. Идеше часът по английски с кандидат-учителя Модерсон, млад филолог, който от няколко седмици преподаваше показни уроци в училището или — както се изрази Кай граф Мьолн — завършваше гастрол за ангажимент. Но изгледите му да бъде ангажиран бяха малки, тъй като занятията в неговите часове вървяха прекалено весело.
Някои останаха в стаята по химия, а други се върнаха горе в класната стая; сега никой не беше длъжен да мръзне на двора, тъй като надзорът през това междучасие беше поверен на господин Модерсон, а той не се решаваше да изпрати някого долу. Пък и трябваше да се приготвят за посрещането му.
Когато звънецът удари за започване на четвъртия час, класът не утихна ни най-малко. Всички бърбореха и се смееха, преизпълнени от радост за предстоящите лудории. Граф Мьолн, подпрял с две ръце главата си, продължи да се занимава с Родерик Ъшер, а Хано седеше мирно и наблюдаваше шумната бъркотия. Някои имитираха животински гласове. Силно кукуригане разцепи въздуха, а в дъното седеше Васерфогел и грухтеше също като свиня, без да може да се забележи, че тия звуци излизаха от неговото гърло. На черната дъска блестеше голяма рисунка с тебешир, някаква кривогледа мутра, творение на рапсода Тим. И когато после влезе господин Модерсон, той въпреки най-големите си усилия не можеше да затвори вратата зад себе си, понеже в пролуката беше пъхната дебела борова шишарка; Адолф Тотенхаупт стана и я махна.