Кандидат-учителят Модерсон беше дребен, невзрачен човек с възкисело разкривено лице и много рядка черна брада; когато ходеше, едното му рамо излизаше малко косо напред. Той беше ужасно смутен. Примигваше непрекъснато със светлите си очи, поемаше дъх и отваряше уста, като че искаше да каже нещо, но не намираше нужните думи. След трите крачки, които направи от вратата към катедрата, настъпи една кучешка бомбичка, висококачествена кучешка бомбичка, която изгърмя така, като че ли беше стъпил върху динамит. Той изтръпна силно, после се усмихна сконфузено, придаде си вид, като че нищо не се е случило, застана пред средната редица чинове сякаш по навик, наведен криво на една страна, и се подпря с длан върху дъската на първия чин. Но понеже знаеха тая негова любима поза, бяха намазали това място на чина с мастило, та господин Модерсон изцапа цялата си малка невнимателна ръка. Той се престори, че не вижда нищо, сложи мократа си и очернена ръка с опакото, запримига и каза с мек, слаб глас:
— Редът в класа не е на нужната висота.
Хано Буденброк го обичаше в тоя миг и гледаше неподвижно неговото безпомощно разкривено лице. Но грухтенето на Васерфогел ставаше все по-силно и по-естествено, а внезапно върху стъклата на прозорците изтрополиха множество грахови зърна, отскочиха и паднаха шумно назад в стаята.
— Градушка — извика някой високо и ясно.
Господин Модерсон като че повярва, защото не каза нищо, оттегли се на катедрата и поиска класния дневник.
Дневникът не му беше нужен, за да пише някому забележка, а защото — макар че беше минал вече в тоя клас пет или шест учебни часа — познаваше само неколцина ученици и се виждаше заставен да чете напосоки имената им от списъка.
— Федерман — каза той, — моля, кажете стихотворението!
— Отсъствува — изкрещяха множество разнородни гласове.
А Федерман седеше колкото висок, толкова и широк на мястото си и мяташе невероятно бързо и ловко грахови зърна из цялата стая.
Господин Модерсон примижа и разчлени друго име.
— Васерфогел! — каза той.
— Покойник — извика Петерсен, обзет от неестествена веселост.
И сред търкане с крака по пода, грухтене, кукуригане и подигравателен смях всички повториха, че Васерфогел бил умрял.
Господин Модерсон запримига отново, огледа се наоколо в стаята, разкриви кисело уста и пак заби очи в дневника, като сложи един от пръстите на малката си непохватна ръка върху името, което реши да извика.
— Перлеман! — каза той доста неуверено.
— Уви, изпадна в умопомрачение! — каза ясно и твърдо Кай граф Мьолн.
Нестихваща глъчка потвърди думите му.
Тогава господин Модерсон се изправи и извика сред шума:
— Буденброк, ще ви наложа наказателна домашна работа! Ако се изсмеете повторно, ще се видя принуден да ви пиша забележка!
После пак седна.
Наистина Буденброк беше се изсмял, остроумието на Кай го накара да избухне в тих, но силен смях, който той не можеше да обуздае. Остроумието му хареса, а особено комично му се стори и го раздруса това „уви“. Но когато господин Модерсон му се сопна, той се умири и погледна тихо и мрачно кандидат-учителя. В тоя миг видя всичко у него: всяко жалко косъмче от брадата му, през която навсякъде се виждаше кожата; кестенявите му, лъскави, безнадеждни очи; стори му се, че носеше на малките си непохватни ръце два чифта маншети, понеже ръкавите на ризата му около китките бяха също така дълги и широки като маншетите; видя цялата му окаяна и отчаяна фигура. Видя и душата му. Хано Буденброк беше единственият, когото господин Модерсон познаваше вече по име... и той използуваше постоянно това, за да му подвикне да пази реда, за да му налага наказателна домашна работа и да го тиранизира. Познаваше ученика Буденброк благодарение само на това, че той се различаваше от другите с мирното си държане, а използуваше тая кротост, за да го кара непрекъснато да почувствува авторитета му, който той не се осмеляваше да прояви пред палавите и нахалните. „На земята подлостта прави невъзможно дори съчувствието — помисли си Хано. — Аз не вземам участие в това, да ви мъча и използувам, кандидат-учителю Модерсон, защото го намирам брутално, грозно и долно, а как ми отговаряте вие? Но така е, така е, така ще бъде винаги и навсякъде — помисли си той и в него отново се надигнаха страх и гадене. — А на всичко отгоре трябва да прозра така ясно и гнусната ти душа!... “