— А друг път винаги вървеше тъй добре! А друг път винаги вървеше тъй добре!
Дори когато удари звънецът, той още продължаваше да повтаря отчаяно тия думи, обърнат наполовина към директора. Но „дядо господ“ стоеше страхотно изправен, със скръстени на гърдите ръце пред стола си и гледаше втренчено някъде над главите на учениците, като неблагосклонно кимаше с глава. После заповяда да му донесат класния дневник и бавно написа една обща забележка за мързел на всички ония — шест или седем ученици, — чиито знания току-що бяха се разкрили като незадоволителни или равни на нула. Не можеше да бъде писана забележка и на господин Модерсон, но той изпати повече от всички; стоеше бледен, съкрушен и унищожен. В забележката беше споменат и Хано Буденброк.
— Ще ви съсипя кариерата! — каза още директор Вулике и след това излезе.
Звънецът удари, часът свърши. Така трябваше да се случи. Да, така беше винаги. Когато човек най-много се плашеше, като на подигравка му провървяваше почти добре; а когато не очакваш нищо лошо, иде нещастие. Хановото преминаване в по-горен клас по Великден беше вече окончателно невъзможно. Той стана и излезе с морни очи от стаята, като триеше езика си о болния кътник.
Кай дойде, обгърна с една ръка раменете му и тръгна с него между възбудените другари, които разискваха по тия извънредни събития; слязоха на двора. Той погледна плахо й любвеобилно Хано в лицето и каза:
— Прости ми, Хано, че аз преведох, а не предпочетох да мълча, та да запише и мене в забележката! Постъпих подло...
— Не казах ли и аз преди какво значи „patula Jovis arbore glandes“? — отговори Хано. — Няма що, Кай, да не говорим повече за това, не бива да говорим повече.
— Да, не бива. Значи, „дядо господ“ ще ти съсипе кариерата?! Ех, ще трябва да се примириш с това, Хано, ако такава е неведомата му воля... Кариера! Каква сладка дума! С кариерата на господин Модерсон също е свършено. Горкият! Той никога няма да стане главен учител. Да, трябва да знаеш, че има помощник-учители и главни учители, но учители няма. Това не е много лесно за разбиране, защото е само за напълно възрастни и за такива, които животът е накарал да узреят рано. Би могло да се каже: някой човек е учител или не е учител, но не разбирам как може да бъде „главен учител“. Бихме могли да отидем при „дядо господ“ или при господин Мароцке и да им разясним това. Какво ще стане? Ще го сметнат за оскърбление и ще те унищожат заради непокорство, докато всъщност ти би разкрил много по-високо мнение за тяхната професия, каквото те самите не могат да имат... Ех, остави ги, всички са носорози! Да вървим!
Тръгнаха да се поразходят из двора и Хано слушаше с удоволствие всичко, каквото говореше Кай, за да го накара да забрави забележката.
— Виж, ето една порта, дворна порта; тя е отворена, а вън е улицата. Защо да не излезем и се поразходим по тротоара? Сега е междучасие, имаме още шест минути; и бихме могли да се върнем навреме. Но работата е там, че е невъзможно. Разбираш ли? Ето портата, тя е отворена, няма решетка, няма никаква пречка, ето прага. И все пак е невъзможно, невъзможна е дори мисълта да излезеш, па макар и само за секунда... Ех, да оставим това настрана! Но да вземем друг пример. Би било съвършено неправилно да кажем, че часовникът показва приблизително единадесет и половина. Не, сега иде редът на часа по география; така е! И нека всеки да се запита: живот ли е това? Всичко е раздърпано... Ах, господи, веднъж това заведение да ни пусне от любвеобилните си обятия!
— Да, ами после? Не, остави, Кай! Тогава пък ще трябва да се попитаме: какво да захванем? Тук поне сме закътани. Откак умря баща ми, господин Стефан Кистенмакер и пастор Прингсхайм се нагърбиха да ме питат всеки ден какъв искам да стана. Аз пък не зная. И не мога нищо да им отговоря, Не мога да стана никакъв. Страхувам се от всичко.
— Как можеш да говориш така малодушно! С твоята музика...
— Моята музика ли, Кай? Нищо не става от нея. Мигар да пътешествувам и да свиря? Първо, няма да ми позволят; и второ — никога няма да свиря както трябва. Не умея почти нищо да свиря, мога само малко да импровизирам, когато съм сам. А освен това си представям и пътешествуването като нещо страшно... Ти си по-друг. Ти си сърцат. Разхождаш се спокойно, смееш се на всичко и можеш да му се опълчиш. Ти искаш да пишеш, искаш да разказваш на хората хубави и забележителни работи. Добре, това все пак представлява нещо. И ти си толкова похватен, че сигурно ще се прочуеш. На какво се дължи това? Ти си по-весел. Понякога в час ние се споглеждаме, както преди малко при господин Мантелзак, когато от всички, които четоха скрито в книгата, само Петерсен получи слаба бележка. Двамата си мислим едно и също, но ти направиш някоя гримаса и си горд... Аз не умея. Това ужасно ме уморява. Иска ми се да заспя и да не мисля за нищо. Иска ми се да умра, Кай!... Не, от мене нищо не става, не мога да искам нищо. Не искам дори да се прочуя. Страх ме е от това, като че ли в него се крие някаква несправедливост. Бъди сигурен, че от мене нищо не може да излезе. Неотдавна, след часа по подготовка за причастието, пастор Прингсхайм каза на едного, че трябвало да ме смятат за загубен, понеже съм водел потеклото си от прогнило семейство.