Той седеше наведен над клавишите, с полуотворена уста, с унесен, углъбен поглед; кестенявите му коси покриваха с меки къдрици слепоочията. Какво ставаше? Какво преживяваше той? Може би превъзмогваше страхотни препятствия, убиваше змейове, катереше се по скали и стигаше върха им, преплаваше широки реки, прекосяваше пламъци? И като пронизителен кикот или невнятно благат обет се провираше първият мотив, онази невзрачна фигура, онова залитане от една тоналност в друга... Нещо повече: той сякаш подбуждаше постоянно към нови, насилствени напрежения; следваха го яростни пристъпи в октави, които отзвъняваха с писъци, а сетне започваше някакъв кипеж, някакъв бавен, неудържим подем, някакво хроматично възмогване на буен, неотразим копнеж, прекъсвано навремени рязко от внезапни, заплашителни и подстрекаващи пианисими, които наподобяваха изплъзване на почвата под нозете и потъване в жад...
Един път само, като далечно и тихо вещаене, се доловиха първите акорди на коленопреклонна, отчаяна молитва, но върху тях тутакси се нахвърляше цял порой от какофонии, които се надигаха, сгъстяваха, търкаляха напред, отстъпваха назад, катереха се нагоре, потъваха и отново се въземваха към някаква неназоваема цел, която трябваше да заблести... трябваше да заблести ей сега, в тоя миг, на тоя страшен връх, гдето мъчителната жад ставаше непоносима... И тя заблестя, защото не можеше вече да бъде възпирана, защото спазмите на копнежа не можеха да продължават още; тя заблестя... и сякаш се раздра завеса, сякаш някой изведнъж блъсна и разтвори двери, сякаш между трънаци се изви път, сякаш, рухнаха и изтляха огнени стени... Втурна се освобождението, разрешението на акорда, сбъдновението, съвършеното удовлетворение; и с възторжено ликуване всичко се откъсна от хаоса и засия в благозвучие, което с приятното и жадно ритардандо веднага залитна в друго — прозвуча мотивът, първият мотив! И това, което започна сега, беше празненство, триумф, разюздана оргия на същата оная фигура, която се носеше горделиво във всички звукови отсенки, разливаше се през всички октави, хлипаше и замираше в тремоландо, пееше, ликуваше, ридаеше и се приближаваше победно, натруфена с целия ехтящ, звънлив, искрящ и пенлив разкош на оркестровата феерия...
Нещо брутално, безразсъдно и едновременно аскетично-религиозно, нещо като вяра и самоотречение се криеше във фанатичния култ на това нищо, на това късче мелодия, на тази кратка, детинско-хармонична измислица от един и половина такта... Нещо порочно в безмерността и ненаситността, с която бе поглъщано и изцеждано... и нещо цинично-отчаяно, нещо като воля за наслада и гибел в жадта, с която от него бе изсмукана сетната сладост — чак до изтощение, до погнуса и досада, докато накрая, накрая, в изнурението след всички тия разпътства, едно дълго, тихо арпеджо заромони в минор, повиши се с един тон, премина в мажор и замря в тъжна несмелост.