Беше малка семейна среща, за да си вземат сбогом, сбогом от Герда Буденброк, която беше решила да напусне града и да се завърне в Амстердам, гдето, както някога, да свири дуети със стария си баща. Не я задържаше вече никакво задължение. Госпожа Перманедер не можеше да възрази нищо против това решение. Примири се с него, но дълбоко в душата си се чувствуваше много нещастна. Ако вдовицата на сенатора останеше в града, ако запазеше мястото и ранга си в обществото и оставеше тук състоянието си, то името на рода би съхранило що-годе от престижа си... Но както и да е — докато бъде на земята и хората гледат към нея, госпожа Антония ще държи високо дигната главата си. Дядо й беше пътувал из цялата страна в кола с четири коня.
Въпреки усилния живот, който лежеше зад нея, и въпреки слабостта на стомаха й, петдесетте й години не личеха. Лицето й беше станало малко матово и мъхнато, а по горната й устна — хубавата горна устна на Тони Буденброк — растяха обилни косъмчета; но в пригладените коси под траурната шапчица не се виждаше нито едно бяло влакно.
Братовчедка й, бедната Клотилда, прие заминаването на Герда така, както човек трябва да приема всичко на тоя свят: равнодушно и кротко. Преди малко на вечерята тя яде мълчаливо и юнашки, а сега седеше тук, както винаги пепелявосива и мършава, и вметваше провлечени, приветливи думи.
Ерика Вайншенк, вече на тридесет и една година, също не беше в състояние да се вълнува от раздялата с вуйна си. Тя беше преживяла по-тежки работи и бе усвоила твърде рано една покорна осанка. В морния поглед на воднистосините й очи — очите на господин Грюнлих — се четеше примирение със сбъркания живот; същото звучеше и в спокойния, навремени малко жаловит глас.
Що се отнасяше до трите дами Буденброк, дъщерите на чичо Готхолд, то, както обикновено, изражението на лицата им беше присмехулно и твърде критично. Фридерика и Хенриета, по-големите, с течение на годините бяха станали още по-сухи и по-тънки, докато Пфифи, най-малката, петдесет и три годишната, изглеждаше прекалено ниска и пълна.
Беше поканена и старата консулша Крьогер, вдовицата на вуйчо Юстус; но тя беше неразположена, а може би нямаше подходяща рокля — едно от двете.
Говориха за пътуването на Герда, за влака, с който мислеше да замине, и за продажбата на вилата заедно с мебелите, с която бе се нагърбил посредникът Гош. Защото Герда не искаше да вземе нищо и си отиваше, както беше дошла.
После госпожа Перманедер заговори за живота, взе го откъм най-важната му страна и поразсъждава върху миналото и бъдещето, макар че върху бъдещето не можеше да се каже почти нищо.
— Да, когато умра, Ерика също може да се махне оттук, стига да иска — каза тя, — но аз не мога да издържа на друго място; и докато съм жива, ние, шепата останали хора, трябва да бъдем сплотени. Веднъж през седмицата ще идвате на обед у мене... И тогава ще препрочитаме семейните книжа. — Тя докосна чантата, която лежеше пред нея. — Да, Герда, приемам я с благодарност. Решено... Чу ли, Тилда?... Макар че всъщност ти би могла да ни поканиш у себе си, защото в действителност сега твоето положение не е вече по-лошо от нашето. Да, такъв е животът! Някой се труди, сили се, бори се... а ти си седеше мирно и дочака търпеливо всичко. Но пък затова си камила, Тилда, не ми се сърди, че те наричам така...
— О, Тони! — каза усмихнато Клотилда.
— Съжалявам, че не мога да си взема сбогом с Кристиан — каза Герда и така заговориха за Кристиан.
Малка беше надеждата той да излезе някога от лечебното заведение, в което се намираше, макар че състоянието му не беше толкова лошо, та да не може да се движи свободно. Но сегашното положение на нещата беше извънредно приятно на съпругата му; тя била, както твърдеше госпожа Перманедер, в заговор с лекаря и по всяка вероятност Кристиан щял да завърши земния си път в лечебното заведение.
После настана пауза. Разговорът мина тихо и нерешително на неотдавна разигралите се събития и когато някой спомена името на малкия Йохан, в стаята отново зацари мълчание; чуваше се само дъждът отвън, който шумолеше по-силно.
Над последната Ханова болест, протекла по извънредно страхотен начин, сигурно виснеше някаква тежка тайна — не смееха да се погледнат в очите, докато говореха за нея с понижен глас, в недомлъвки и половинчати изрази. После си припомниха оная последна случка — посещението на малкия дрипав граф, който просто насилствено бе си пробил път в болничната стая... Хано се усмихна, когато чу гласа му, макар че инак не разпознаваше вече никого. И Кай непрекъснато му целуваше двете ръце.