В тоя миг самата прусачка се мярна в колонната зала и влезе през стъклената врата: доста висока, кокалеста девойка в черна рокля, с пригладени коси и слабо лице. Водеше за ръка малката Клотилда — извънредно слабо дете в пъстра басмена рокличка, с нелъскави пепеляви коси и кротко изражение на стара мома. То произхождаше от една напълно безимотна, странична родова линия — беше дъщеря на племенник на стария господин Буденброк, инспектор в някакво имение край Росток; бяха я прибрали тук, понеже беше връстница на Антония и послушно същество.
— Всичко е приготвено! — каза мамзел Юнгман и измърка „р“-то в гърлото си, защото изпърво изобщо не можеше да го произнася. — Клотилдичка помогна здравата в кухнята, та май нямаше нужда Трина да върши нещо.
Мосю Буденброк се подсмихна подигравателно в жабото си, като чу отново нетукашното произношение; консулът обаче погали малката си племенница по бузата и рече:
— Така трябва, Тилда. Казано е: моли се и работи! Наша Тони би трябвало да вземе пример от тебе. Тя твърде често е склонна към безделие и лудории....
Тони наведе глава и погледна изотдолу дядо си, защото добре знаеше, че той, както винаги, ще я защити.
— Не, не — обади се той, — горе главата, Тони, courage[5]? Едно не подобава на всички. Всеки по своему. Тилда е послушна, но и ние не падаме по-долу. Говоря ли raisonable[6], Бетси?
Той се обърна към снаха си, която по навик одобряваше вкуса му, докато мадам Антоанета — по-скоро от благоразумие, отколкото от убеждение — в повечето случаи вземаше страната на консула. По тоя начин двете поколения сякаш си подаваха ръце в chassé croisé[7].
— Вие сте много добър, папа — каза консулшата. — Тони ще се постарае да стане умна и работлива жена. — После попита Ида: — Момчетата върнаха ли се от училище?
Но Тони, която от коляното на дядо си гледаше през „шпионката“ на прозореца, извика почти в същото време:
— Том и Кристиан идат по „Йоханщрасе“... и господин Хофстеде... и чичо доктор.
Камбаните на църквата „Света Богородица“ започнаха да звънят някакъв хорал — бам, бим, бим, бум! — донякъде без такт, така че не можеше да се разбере какво собствено биеха; но въпреки това беше крайно тържествено. И докато после малката и голямата камбана весело и достолепно разказваха, че е четири часът, долу в широкото преддверие издрънка пронизително звънецът на вратата от антрето. Действително бяха Том и Кристиан, които пристигнаха заедно с първите гости — поета Жан-Жак Хофстеде и домашния лекар доктор Грабо.
ГЛАВА ВТОРА
Господин Жан-Жак Хофстеде, поетът на града, който положително носеше в джоба си няколко строфи и за днешния ден, не беше много по-млад от Йохан Буденброк-стари и се обличаше по същия начин, макар че цветът на жакета му беше зелен. Обаче той беше по-тънък и по-подвижен от стария си приятел, имаше малки, живи, зеленикави очи и дълъг остър нос.
— Благодаря много — каза той, след като стисна ръце на господата, а на дамите, особено на извънмерно почитаната от него консулша, направи няколко от най-изисканите си compliments[8], каквито младото поколение просто не беше в състояние да измисли и който бяха съпроводени от приятна, кротка и задължаваща усмивка. — Благодаря много за любезната покана, уважаеми! Докторът и аз срещнахме тия двама млади хора — той посочи Том и Кристиан, застанали в сини куртки с кожени колани до него — на „Кьонигщрасе“, когато се връщаха от училищните занятия. Великолепни момчета, госпожо консулша! Томас обладава сериозен и солиден ум; не подлежи на съмнение, че трябва да стане търговец. Кристиан,наопаки, ми изглежда огън-момче, малко incroyable[9]... Все пак не мога да скрия своя engouement[10]. Струва ми се, че той ще следва; духовит е и има бляскави заложби.