Господин Буденброк отвори златната си табакера.
— Цяла маймуна е той! Защо да не стане поет, Хофстеде?
Мамзел Юнгман дръпна завесите на прозорците една върху друга и стаята скоро потъна в малко неспокойната, но дискретна и приятна светлина от свещите на кристалния канделабър и подвижните свещници върху писалището.
— Е, Кристиан — каза консулшата, чиито коси светнаха златисто, — какво учихте днес след пладне?
Оказа се, че Кристиан имал писане, смятане и пеене.
Седемгодишното момченце още отсега приличаше по един едва ли не смешен начин на баща си. Имаше същите доста малки, кръгли и хлътнали очи, личеше вече същият силно изпъкнал и извит нос, а няколко линии под скулите загатваха, че формата на лицето му няма да запази завинаги сегашната детска пълнота.
— Страшно се смяхме — забърбори то и очите му обиколиха един след друг всички в стаята. — Слушайте какво каза господин Щенгел на Зигмунд Кьостерман! — То се наведе напред, заклати глава и заговори натъртено във въздуха: — Външно, доброто ми дете, външно ти си загладено и замазано, да, но вътрешно, доброто ми дете, си черно...
То изрече това, като изпусна „р“-то и произнесе „чейно“ вместо, „черно“ с лице, в което недоволството от „външната“ загладеност и замазаност се разкри тъй убедително-комично, че всички избухнаха в смях.
— Цяла маймуна е той! — повтори старият Буденброк и се закиска.
Ала господин Хофстеде беше извън себе си от възторг.
— Charmant[11]! — извика той. — Ненадминато! Трябва да видите Марцелус Щенгел! Точно такъв е! Наистина, чудесно го направи!
Томас, който беше лишен от такива дарби, стоеше до по-малкия си брат и се смееше сърдечно, без завист. Зъбите му не бяха много хубави, а ситни и жълтеникави. Носът му обаче беше очебийно изящно изваян, а в очите и формата на лицето той приличаше много на дядо си.
Някои, седнали на столове и на дивана, бъбреха с децата, приказваха за подранилия студ, за къщата... Господин Хофстеде, изправен до писалището, се любуваше на разкошната мастилница от севърски порцелан във форма на ловджийско куче с козина на черни петна. А доктор Грабо, връстник на консула, с продълговато, добродушно и благо лице между редки бакенбарди, разглеждаше сладкишите, козунаците със стафиди и всевъзможните пълни солнички, наредени като за изложба по масата. Те представляваха „солта и хляба“, изпратени на семейството от роднини и приятели по случай пренасянето в новото жилище. Но понеже трябваше да личи, че даровете не идват от бедни къщи, хлябът беше заместен със сладки, дъхави, тежки козунаци, а солта лежеше в съдинки от масивно злато.
— Изглежда, че ще ми създадете работа — каза докторът, като посочи сладкишите и се закани с пръст на децата; после позаклати глава и дигна един изящен прибор за сол, черен пипер и горчица.
— От Лебрехт Крьогер — каза ухилен мосю Буденброк. — Моят мил господин сродник винаги е любезен. Аз не му подарих такова нещо, когато той построи вилата си пред Крепостната порта. Но такъв си е той открай... изискан, щедър, кавалер â la mode[12].
Звънецът издрънка няколко пъти пронизително и огласи цялата къща. Пристигна пастор Вундерлих, нисичък, възрастен господин в дълга черна дреха, с напудрени коси и бяло, спокойно, весело лице, на което примигваха две сиви, живи очи. Той беше от дълги години вдовец и сам се причисляваше към старовремските ергени, като високия посредник господин Гретйенс, който дойде заедно с него и постоянно държеше една от сухите си ръце свита като далекоглед пред окото, като че разглеждаше, картина; по всеобщо признание той разбираше от изкуство.
Дойдоха също сенаторът доктор Лангхалс и жена му, дългогодишни домашни приятели; да не забравим търговеца на вина Кьопен с едрото, тъмночервено лице между дебело подплатени рамене и неговата също така твърде пълна съпруга.