Минаваше вече четири и половина, когато най-сетне пристигнаха Крьогер — старите и децата им: консул Крьогер със синовете си Якоб и Юрген, връстници на Том и Кристали. Почти едновременно с тях дойдоха и родителите на консулша Крьогер, едрият търговец на дървен строителен материал Йовердик и жена му — стара, нежна съпружеска двойка, която винаги на всеуслишание се наричаше с галените имена от годенишките си дни.
— Изисканите хора пристигат късно — каза консул Буденброк и целуна ръка на тъща си.
— Но пък затова в пълен състав! — И Йохан Буденброк направи широко движение с ръка над Крьогеровия род, ката се здрависа със стареца.
Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode6, висок и изискан, още носеше леко напудрени коси, но се обличаше модерно. Върху кадифената му жилетка искряха две редици елмазени копчета. Синът му Юстус, с малки бакенбарди и остро засукани нагоре мустаци, приличаше много на баща си в осанка и обноски; служеше си даже със същите закръглени и елегантни движения на ръцете. Новодошлите дори не седнаха, а стояха прави на купчина, в очакване на главното, като водеха предварителни и маловажни разговори. Но Йохан Буденброк-стари скоро подаде ръка на мадам Кьопен и каза с ясен глас:
— И тъй, ако апетитът на всички е дошъл, mesdames et messieurs6...
Мамзел Юнгман и прислужницата отвориха бялата двукрила врата за трапезарията и гостите се раздвижиха бавно, самоуверено и спокойно; у Буденброк винаги можеха да очакват, че ще похапнат добре...
ГЛАВА ТРЕТА
Когато всички тръгнаха, по-младият домакин посегна с ръка към лявата страна на гърдите си, гдето шумолеше някаква хартия; салонната усмивка изчезна внезапно от лицето му, което доби напрегнато и тревожно изражение, а над слепите му очи заиграха няколко мускулчета, като че стискаше зъбите си. Той само за пред очи направи няколко крачки към трапезарията, но после остана назад и подири с очи майка си, която вървеше сред последните редом с пастор Вундерлих и тъкмо щеше да прекрачи прага.
— Pardon, драги господин пасторе... Само две думи, мамо!
Пасторът му кимна живо, а консул Буденброк накара старата дама да се върне в стаята с пейзажите и я отведе до прозореца.
— Ще бъда кратък: има писмо от Готхолд — каза той бързо и тихо, като погледна в тъмните й, учудени очи и извади от джоба сгънатия запечатан лист. — Почеркът е неговият... Това писмо е трето поред, а папа отговори само на първото... Какво да правим? То е пристигнало още в два часа и аз трябваше отдавна да го предам на татко, но биваше ли да му развалям днешното настроение? Какво ще кажете? Все още има време да го повикам тук...
— Да, прав си, Жан, почакай! — отвърна мадам Буденброк и по стар навик хвана с бързо движение сина си за ръката. — Какво ли пише? — добави тя загрижено. — Това момче не отстъпва. Капризничи за тая сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата... Не, не, Жан, сега не бива... Може би довечера, преди лягане...
— Какво да правим? — повтори консулът, като поклати наведената си глава. — Аз самият неведнъж мислех да помоля папа да отстъпи... Не бива да изглежда тъй, като че ли аз, природеният брат, съм се загнездил у родителите си и интригувам против Готхолд... трябва да внимавам да не събудя и у татко подозрение, че играя подобна роля. Обаче нека бъда честен: в края на краищата аз съм associé[13]. Освен това Бетси и аз на първо време ще плащаме напълно нормален наем за втория етаж... Колкото се отнася до сестра ми във Франкфурт, въпросът е уреден. Нейният мъж ще получи още сега, приживе на папа, известно обезщетение, само четвъртинка от покупката цена на къщата... една изгодна сделка, направена много гладко и умело от папа и крайно отрадна по отношение на фирмата. Но папа се държи тъй безмерно неприязнено спрямо Готхолд и това е...
— Глупости, Жан! Та твоето становище по въпроса е ясно. Обаче Готхолд мисли, че аз, неговата мащеха, се грижа, само за моите собствени деца и умишлено отчуждавам баща му от него. Това е печалното...
— Но той е виновен! — извика доста високо консулът, но после понижи гласа си, като хвърли поглед към трапезарията. — Той е виновен за това печално положение! Разсъдете сама: защо не можа да бъде благоразумен? Защо трябваше да се ожени за тая демоазел Щювинг и... тоя магазин... — При тая дума консулът се засмя ядовито и смутено. — Татковото негодувание по отношение на магазина е слабост, но Готхолд би трябвало да уважава тая дребна суетност...