— Ах, Жан, най-добре би било папа да отстъпи!
— Мога ли обаче аз да му дам такъв съвет? — пошушна консулът, като дигна раздразнено ръка към челото си. — Понеже съм лично заинтересован, би трябвало да кажа: татко, плати му! Но аз съм и associé, застъпвам интересите на фирмата. И щом папа не мисли, че е длъжен да изтегли тая сума от оборотния капитал, за да я даде на един непослушен и бунтарски настроен син... Касае се за повече от единадесет хиляди текущи талера. Добри пари... Не, не! Такъв съвет аз не мога да му дам... но не мога да му дам и обратния съвет. Не искам да зная за цялата тая работа. Дори само някоя сцена с папа би ми била désagréable[14]...
— Довечера... по-късно, Жан! Ела сега, чакат ни…
Консулът скри листа във вътрешния джоб, подаде ръка на майка си и двамата прекрачиха редом прага на ярко осветената трапезария, гдето домакини и гости току-що бяха приключили със заемането на местата около дългата трапеза.
Върху небесносиния фон на гоблените, между тънки колони, пластично се открояваха бели статуи на богове. Тежките червени завеси на прозорците бяха дръпнати и във всеки ъгъл на стаята имаше високи позлатени канделабри с по осем свещи; други горяха на подвижни сребърни свещници по трапезата. Над масивния бюфет, точно срещу стаята с пейзажите, висеше много голяма картина, някакъв италиански залив; ефирносиният й тон изпъкваше великолепно в това осветление. Покрай стените бяха наредени огромни дивани с червена дамаска и твърди облегалки.
Всяка следа на безпокойство и тревога беше изчезнала от лицето на мадам Буденброк, когато тя седна между стария Крьогер, заел челното място откъм прозореца, и пастор Вундерлих.
— Bon appétit! — каза тя с привичното си късо, отривисто, сърдечно кимване на главата, като плъзна бърз поглед над цялата трапеза чак до децата на долния край.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Както казах, Буденброк, моите уважения! — заглуши могъщият глас на господин Кьопен общия разговор, когато прислужницата с голи червени мишци, дебела пола на ивици и малка бяла шапчица към тила, мамзел Юнгман и момичето на консулшата от горния етаж сервираха горещата зеленчукова супа с припечения хляб и всички започнаха внимателно да гребат с лъжиците.
— Моите уважения! Каквото си е право, всеки би желал да живее тъй нашироко, тъй достолепно, каквото си е право...
Господин Кьопен не беше общувал с предишните собственици на къщата; той беше забогатял отскоро, не водеше потеклото си от патрицианско семейство и за жалост не можеше да отвикне от някои диалектни слабости като повтарянето на „каквото си е право“. Освен това казваше „оважения“ вместо „уважения“.
— При това съвсем без пари — забеляза сухо господин Гретйенс, който беше осведомен, и заоглежда обстойно залива през свита на тръба длан.
Доколкото беше възможно, бяха пропъстрили редицата и пресекли веригата на роднините с домашни приятели. Но не успяха да проведат това строго — старите Йовердик, както винаги, седяха нежно притиснати един до друг, като сърдечно си кимаха с глава. Старият Крьогер пък седеше сякаш на престол, висок и изправен, между сенаторша Лангхалс и мадам Антоанета, като делеше движенията на ръцете си и сдържаните шеги между двете дами.
— Кога е построена къщата? — попита господин Хофстеде косо над масата стария Буденброк, който беседваше в радушен и донякъде подигравателен тон с госпожа Кьопен.
— Лето... чакай... около 1680, ако не се лъжа. Впрочем синът ми се оправя по-лесно в такива дати...
— Осемдесет и второ — потвърди консулът, като се наведе напред;, той седеше по-нататък, без дама, до сенатор Лангхалс. — Завършена е в 1682 през зимата. По онова време „Ратенкамп и с-ие“ започнали да се издигат по блестящ начин... Печално е това западане на фирмата през последните двадесет години.
Настъпи общо затишие, което продължи половин минута. Всеки гледаше в чинията си и си спомни за това някога блестящо семейство, което беше построило и обитавало тая къща, а я напусна осиромашало, разорено...
— М-да, печално — каза посредникът Гретйенс, — като си помисли човек какво безумие предизвика разорението... Ако тогава Дитрих Ратенкамп не беше взел за съдружник тоя Гелмак! Ей богу, аз загубих ума и дума, когато видях как се развъртя той. Зная от най-добре осведомен източник, госпожи и господа, как безобразно е спекулирал той зад гърба на Ратенкамп, как наляво и надясно е издавал записи и полици от името на фирмата. Накрая свърши... Банките загубиха доверие, липсваше покритие... Нямате представа... И кой контролираше склада? Може би Гелмак? Хазайничеха там като плъхове години наред! А Ратенкамп нехаеше...