— Той като че беше парализиран — каза консулът.
Лицето му бе добило мрачно и затворено изражение. Наведен напред, той бъркаше супата с лъжицата си и сегиз-тогиз поглеждаше бегло с малките си, кръгли, хлътнали очи към горния край на масата.
— Ходеше като под натиск и мисля, че всеки може да разбере тоя натиск. Какво го накара да се свърже с Гелмак, който привнесе нищожен капитал и за когото никой не каза добра дума? Сигурно е изпитвал потребност да стовари част от страшната отговорност върху някого другиго, защото е чувствувал, че върви неудържимо към провала... С тази фирма беше свършено, това старо семейство беше passé[15] Вилхелм Гелмак сигурно е дал само последния тласък на разорението.
— Значи, драги господин консуле, вие сте на мнение — каза пастор Вундерлих с отмерена усмивка, като наливаше червено вино в чашата на дамата си и в своята, — че всичко, което стана, би станало и без намесата на Гелмак с неговите лудории?
— Това вероятно не — отговори замислено консулът и без да се обърне към някое определено лице. — Но аз мисля, че Дитрих Ратенкамп по необходимост и неизбежно трябваше да се свърже с Гелмак, за да се сбъдне съдбата му... Той сигурно е действувал под натиска на някаква неумолима необходимост... Ах, убеден съм, че той горе-долу е знаел какво върши неговият associé, че не е бил в такова пълно неведение относно положението в склада. Но той беше окаменял...
— Е, assez[16], Жан! — каза старият Буденброк и остави лъжицата си на масата. — И това е една от твоите idées...
Консулът дигна с разсеяна усмивка чашата към баща си. А Лебрехт Крьогер рече:
— Да говорим за веселото настояще!
С тия думи той хвана предпазливо и елегантно шийката на своята бутилка бяло вино, върху запушалката на която личеше малък сребърен елен, остави я по-настрана и загледа внимателно етикета. „К. Ф. Кьопен“, прочете той и кимна на винаря:
— Ах, да! Как ли щяхме да бъдем без вас?
Мадам Антоанета наблюдаваше зорко движенията на момичетата, които сменяха златоръбестите чинии от майсенски порцелан, а мамзел Юнгман даваше виком нареждания във фунията на акустичната тръба, която свързваше трапезарията с кухнята. Поднесоха рибата и пастор Вундерлих каза, като внимателно си слагаше от нея:
— Все пак това весело настояще не е паднало наготово от небето. Младите хора тук, които сега се радват заедно с кае старите, вероятно ще помислят, че някога може да е било другояче... Аз имам право да кажа, че нерядко съм вземал лично участие в съдбините на нашите Буденброк... Винаги когато видя пред очите си тия неща — и той се обърна към мадам Антоанета, като взе от масата една от тежките сребърни лъжици, — неволно си мисля дали не са част от ония вещи, които през лето шесто държеше в ръцете си нашият приятел, философът Леноар, сержант на негово величество император Наполеон... и си спомням нашата среща на „Алфщрасе“, мадам...
Мадам Буденброк наведе очи с отчасти смутена, отчасти натежала от спомени усмивка. Том и Тони на долния край, които не искаха да ядат риба и внимателно следяха разговора на възрастните, извикаха едва ли не в един глас:
— Ах, да, разкажете ни, стара майко!
Ала пасторът знаеше, че тя самата не обичаше да разказва тая донякъде неприятна случка, и подхвана пак вместо нея старата къса история, която децата с удоволствие биха слушали сто пъти и която може би някои и други още не бяха чували.
— Накъсо, представете си: ноемврийско следпладне, студено и дъждовно, та бог да пази! Връщам се от някаква служебна работа и мисля за лошите времена. Княз Блюхер беше си отишъл, французите влязоха в града, обаче настъпилата тревога не личеше много. Улиците бяха тихи, хората си седяха у дома и се пазеха. Месарят Прал, който, застанал с ръце в джобовете на панталоните пред вратата на къщата си, извикал с гръмовния си глас: „Ама това наистина е прекалено, наистина!... “ — беше просто, бум, застрелян в главата... Я, мисля си, да надникна у Буденброк! Малка утеха би била добре дошла... мъжът е болен от червен вятър, а госпожата сигурно има разправии с разквартируването на войниците.
Но в същия този момент кого виждам запътен насреща ми? Нашата всеобщо уважавана мадам Буденброк. Обаче в какво състояние? Тя бърза без шапка под дъжда, не е наметнала дори шал на рамената си, не върви, а по-скоро тича и цялата й coiffure[17] е в пълен безпорядък... Да, така беше, мадам! Не можеше дори да се говори за coiffure.