„Какъв приятен surprise[18]!“ — казвам аз и си позволявам да я хвана за ръката, защото се досещам, че става нещо нередно. А тя въобще не ме вижда... „Къде така бързате, мила?“ Тя ме поглежда, вижда ме и едва-едва промълвя: „Вие ли сте... Прощавайте! Край на всичко! Ще се хвърля в Трава!“
„Опазил бог! — казвам аз и чувствувам, че пребледнявам. — Не е там мястото ви, мила! Но какво се е случило?“ И я държа здраво, доколкото приличието позволява. „Какво се е случило ли? — извиква тя и трепери. — Нахвърлиха се на сребърните прибори, Вундерлих! Ето какво се случи! А Жан е болен от червен вятър и не може да ми помогне. Но и да беше здрав, пак не би могъл да ми помогне! Крадат ми лъжиците, сребърните ми лъжици! Ето какво се случи, Вундерлих, и аз ще се хвърля в Трава!“
Аз държа нашата приятелка, казвам, каквото се казва в такива случаи: „Courage“, казвам, „Мила!“ и „Всичко ще се оправи!“, и „Ще поговорим с тия хора, успокойте се, заклинам ви и да вървим!“ — и я повеждам назад по улицата към тяхната къща. Горе в трапезарията заварваме милицията така, както я била оставила госпожата, около двадесет души, които ровят в, голямата ракла, гдето са сребърните прибори.
„С кого от вас мога да поприказвам, господа?“ — питам аз вежливо. Те се разсмиват и викат: „С всинца ни, папа!“ Но после един излиза напред и се представя — човек висок като върлина, с дълги, рошави, почернени мустаци и едри червени ръце, които се подават от обшитите с галуни подгъвки на ръкавите. „Леноар — казва той и козирува с лявата ръка, защото в дясната държи връзка от пет-шест лъжици. — Сержант Леноар. Какво желаете, господине?“
„Господин офицер! — казвам аз и гледам да засегна неговото point d’honneur[19]. — Може ли заниманието с тия неща да бъде съгласувано с вашата блестяща charge[20]? Градът не заключи портата си за императора... “ „Какво да се прави? — отговаря той. — Това е войната! Войниците имат нужда от такива прибори... “
„Имайте пред вид едно нещо — прекъснах го аз, защото ми хрумва една мисъл. — Тази дама — казвам аз, защото какво ли не се казва в подобно положение, — господарката на тоя дом, не е германка, а едва ли не ваша землячка, тя е французойка... “ „Как, французойка ли?“ — повтаря той. И какво, мислите, добавя този дълъг юначага? — „Значи, емигрантка? — казва той. — Но тогава тя е враг на философията!“
Аз се слисвам, но преглътвам смеха си. „Вие — казвам, — както виждам, сте умен човек. Повтарям, че ми се струва недостойно за вас да се занимавате с тия неща!“ Той мълчи един миг; после обаче внезапно се изчервява, хвърля шестте лъжици в раклата и се провиква: „Но кой ви е казал, че имам някакво друго намерение с тия неща, освен да ги поразгледам?! Хубави вещи! Но ако някой и друг от войниците си вземе по нещо за souvenir[21]... “
Ех, разбира се, взеха си достатъчно souvenir, позоваването на човешка или божествена справедливост не помогна... Та те не признават друг бог освен тоя страшен дребен човек...
ГЛАВА ПЕТА
— Виждали ли сте го, господин пасторе?
Смениха отново чиниите. Появи се огромен керемидено-червен паниран свински бут, пушен и варен, а заедно с него кафяв, възкисел лучен сос и такива количества зеленчуци, че всички биха могли да се заситят от една-единствена паница. С нарязването се зае Лебрехт Крьогер. Подигнал леко лакти, изопнал право дългите показалци върху гърбовете на ножа и вилицата, той започна да реже внимателно сочните късчета. Поднесоха и майсторското произведение на консулша Буденброк, „Руско гърне“, резлива смесица от консервирани плодове с алкохолен вкус.
Не, за съжаление пастор Вундерлих не бил виждал никога Бонапарт. Обаче старият Буденброк и Жан-Жак Хофстеде бяха го виждали лице в лице; първият — в Париж, непосредствено преди похода към Русия, на някакъв парад в двора на двореца Тюйлери, вторият — в Данциг.
—Ей богу, нямаше радушен вид — каза той и с вдигнати вежди пъхна в устата си хапка шунка, червено зеле и картофи, които беше наредил на вилицата си. — Впрочем в Данциг се държал много весело. Разказваха тогава една шега... Той играел азарт, и то не на дребни суми, денем с немците, а вечер с генералите си... N’est-ce pas, Rapp — казал той и грабнал шепа злато от масата, — les allemands aiment beaucoup ces petits napoléons.“ „Oui, Sire, plus que le Grand[22]!“ — отговорил Pan...
Сред избухналата обща веселост — защото Хофстеде разказа хубаво анекдота и дори имитира малко изражението върху лицето на императора — старият Буденброк каза:
22
(фр.) „Рап, немците обичат много тези малки неполеони, нали „Да, сир, повече, отколкото големия (великия).“