Група върхове обграждаха в кръг площ от около десет акра. Екипът беше преминал през голям, кръгъл, очевидно изкуствен тунел, за да проникне през ледената стена, заградила кръглата поляна. Околните стръмни склонове стърчаха почти отвесно. Явно в миналото от повърхността им се бяха отчупили големи късове лед и бяха покрили земята. Или може би бяха попаднали в ледена пещера, чийто покрив просто се беше срутил. Самата повърхност беше изключително неравна, осеяна с нащърбени буци лед и нацепена от тесни, назъбени пукнатини. Суровият терен предполагаше, че не го огряват много слънчеви лъчи. Не личеше да има онази гладкост, която се получаваше от периодичното размразяване и замръзване на леда. Освен това се намираха на много по-голяма надморска височина, отколкото в долината. Съмняваше се, че температурите тук минаваха минус 30 градуса по Целзий.
Самуел и Фрайдей все още бяха сравнително бодри, но Нанда бе напълно вцепенена. Малко след като хеликоптерът Ми-35 си беше отишъл, жената изведнъж се беше успокоила. Мускулите и изражението й се бяха отпуснали и тя изглеждаше почти в транс. Генералът я държеше за ръка и тя безропотно го следваше. Но краката й се огъваха като гумени, а походката й беше някак несъсредоточена. Роджърс се беше сблъсквал с подобно емоционално изключване във Виетнам. Обикновено се проявяваше при войник, изгубил добър другар в битка. В клинично отношение Роджърс не знаеше колко дълго продължава това състояние. Но помнеше, че не можеше да разчита на засегнатите войници в продължение на дни. След всичко, което се беше случило, щеше да бъде истинска трагедия, ако Нанда не успееше да разкаже историята си.
Самуел и Фрайдей вървяха на няколко крачки пред Роджърс и Нанда. Мъжете успяха да запалят факлите и фенерчетата си и осветиха ледените стени и земната повърхност, след което се приближиха към генерала. Фрайдей подаде на Роджърс клетъчния телефон.
— Ето, пристигнахме — троснато каза Фрайдей. — И сега въпросът е къде, по дяволите, се намираме?
Роджърс пусна ръката на Нанда. Тя се взираше празно в тъмнината, докато Роджърс провери колко е часът на клетъчния телефон. Студът беше толкова силен, че екранът от течен кристал се спука. Дигиталните цифри изчезнаха моментално.
— Браво — заяви Фрайдей.
Роджърс не отвърна. И той беше ядосан на себе си. Клетъчният телефон беше единствената им връзка с външния свят. Трябваше да предположи последиците от прекомерния студ. Той затвори телефона и го прибра в джоба си, където беше сравнително топло. После се обърна към Нанда. Стопли голите й бузи с дъха си и се ободри, когато тя го погледна.
— Огледайте наоколо, опитайте се да разберете защо сме изпратени тук — каза той на мъжете.
— Вероятно за да умрем — отвърна Фрайдей. — Не вярвам на никого от онези копелета, нито на индийците, нито на пакистанците.
— Нито пък на собственото си правителство — отбеляза Самуел.
— А, значи си чул? — каза Фрайдей. — Да, прав си. Не вярвам и на политиците във Вашингтон. Те използват всички ни за нещо.
— За постигане на мир — подчерта Самуел.
— Вие това ли правехте в Кашмир? — попита Фрайдей.
— Ние се опитвахме да разколебаем един враг, който ни потиска от векове — обясни Самуел. — Колкото сме по-силни, толкова по-голяма ще бъде и възможността ни да поддържаме мира.
— Да се бием за мир — най-великият оксиморон — заяви Фрайдей. — Пълна тъпотия. И вие ламтите за власт като всеки друг.
Роджърс позволяваше тази дискусия да продължи, защото гневът генерираше телесна топлина. Но вече беше време да я прекрати. Той застана между мъжете.
— Искам да проверите периметъра — каза Роджърс. — Веднага.
— За какво? — попита Фрайдей. — За тайна порта „Сезам, отвори се“? Или за секретната крепост на Супермен?
— Господин Фрайдей, започваш да прекаляваш — заяви Роджърс.
— Намираме се на огромно ледено стрелбище благодарение на бюрократите във Вашингтон, а аз прекалявам? — сопна се Фрайдей. — Това е някакъв шибан майтап!
Клетъчният телефон изжужа в джоба на Роджърс. Генералът беше благодарен, че ги прекъсват. Вече се настройваше да приключи разговора, като изрита Фрайдей по задника. Не беше логично хегелианско решение, но щеше да му свърши работа. И то голяма.
Генералът измъкна телефона и го закри с високата си яка.
— Роджърс слуша!
— Майк, обажда се Брет — каза Огъст. — Стигнахте ли координатите?
— Току-що — отвърна той. — Добре ли сте?
— Засега да — отвърна Огъст. — А вие?
— Оцеляваме.
— Внимавайте да не замръзнете.
— Благодаря за съвета — каза Роджърс.
Генералът затвори телефона и отново го прибра в левия си джоб. Пръстите му бяха вкочанени и той задържа ръката си в джоба. Фрайдей и Самуел бяха затъкнали факлите в тясна пролука и се топлеха около пламъка им. И двамата погледнаха към Роджърс, когато телефонният разговор приключи.