Роджърс броеше, докато бързо се отдалечаваше. Когато стигна до десет, гранатата избухна.
Специалната, несмъртоносна граната беше проектирана за употреба на ограничена площ, с цел отвличане на вниманието и дезориентация на враговете чрез серия от ярки магнезиеви експлозии и оглушителни трясъци. В настоящия случай Роджърс се надяваше, че гранатата ще освети периметъра за две неща. За да може Фрайдей да огледа чинията и за да може Роджърс да намери място, където да се скрие.
На три фута пред него имаше поредица от заоблени ледени формирования. На височина стигаха някъде до кръста му и бяха дебели колкото магистрални стълбове. Вероятно преди са били много по-високи, но сега изглеждаха сякаш ежедневно се топят и отново замръзват, спечелвайки на ширина онова, което бяха загубили на височина. Роджърс не се втурна към тях. Гмурна се.
Той със сила се удари в земята. Въздухът му секна, ръкавиците изпаднаха от устата му и не успя да достигне барикадата. Но беше достатъчно близо, за да успее да пропълзи по леда в рамките на един удар на сърцето си. За щастие все още можеше да използва ударите на сърцето си като мярка за време, когато куршумите от индийските пушки захапаха леда, върху който беше стоял преди част от секундата. Веднага щом се оказа в безопасност, той погледна към Рон Фрайдей. Клекнал зад ледения къс, агентът победоносно вдигна палци нагоре. Роджърс огледа и ледената тераса. Зад основата на чинията имаше голяма черна обшивка. Роджърс беше доволен, че Фрайдей знае какво е това. Самият той трябваше да се изкачи догоре, да откърти покритието и да се опита да разпознае кабелите.
С отмирането на светлината от гранатата Роджърс погледна към Самуел и Нанда. Пакистанецът все още лежеше на земята. Но се беше извърнал, така че да вижда останалите мъже. Роджърс имаше нужда от него, Нанда и клетъчния телефон. Вероятно това беше най-подходящият момент да се придвижат.
Роджърс извади оръжието си и направи знак на Фрайдей да стори същото. После се премести от далечния край на ледената барикада. Оттук имаше най-добра видимост към Самуел. Вдигна нагоре три пръста. Пакистанецът разбра. Трябваше да се придвижи, когато преброи до три. Роджърс му даде секунда да се подготви.
Самуел отмести Нанда от ледения блок, зад който лежаха, и й помогна да застане на колене, а после да се поизправи приведена. Тя, изглежда, му помагаше — беше наясно какво трябва да направи. Самуел погледна към Роджърс. Генералът бързо изправи пръстите си един по един. На три Самуел се изправи, понесъл Нанда със себе си. Тя беше отпред, а пакистанецът я прикриваше с тялото си. Когато двамата побягнаха напред, Роджърс и Фрайдей незабавно се изправиха и започнаха да стрелят по посока на индийците. Войниците се намираха извън обсега им, но очевидно не го знаеха. Те незабавно се прикриха, като предоставиха време на Самуел да покрие по-голямата част от разстоянието до входа на силоза.
Тъмнината отново обгръщаше мястото. От посоката на индийците се разнесоха още няколко изстрела.
— Не отвръщай на огъня! — изкрещя Роджърс на Фрайдей.
Генералът се страхуваше да не улучат Самуел и Нанда в тъмното.
Мъжете се заслушаха в хрускането на приближаващите се ботуши. Походката беше някак нестройна. Вероятно се дължеше на ледения непознат терен. Звукът се отдалечи от силоза и се изкриви към дясната страна от прикритието на Роджърс. Той пропълзя натам и зачака.
Няколко секунди по-късно някой се отпусна до Роджърс. Генералът протегна ръка, за да издърпа новодошлия на безопасно място. Беше Нанда. Все още коленичил, Роджърс обви ръце около нея. Буквално я изтегли зад барикадата. После отново се обърна надясно. Чу пъшкане на няколко фута от себе си. Генералът пропълзя нататък. Откри Самуел пред леденото си прикритие. Пакистанецът лежеше по корем. Роджърс сграбчи мъжа под мишници. Голата му дясна ръка усети нещо гъсто и мокро. Генералът издърпа Самуел зад барикадата.
— Самуел, чуваш ли ме? — попита Роджърс.
— Да — отвърна пакистанецът.
Роджърс опипа лявата страна на тялото му. Мокрото петно се разстилаше. Определено беше кръв.
— Самуел, ти си ранен — каза Роджърс.
— Знам — изпъшка Самуел. — Генерале, провалих се.
— Не. Справи се чудесно. Ще се оправиш…
— Нямам предвид това — каза Самуел. — Аз… аз изгубих телефона.
Думите жегнаха Роджърс като куршум. Изведнъж отляво изригнаха изстрели. Стрелбата идваше от Рон Фрайдей.
— Нашите приятелчета отново се размърдаха — каза той.
— Залегни! — изкрещя генералът.
Роджърс нямаше време за тях. Посегна към жилетката си и извади една от двете смъртоносни гранати, които носеше. Това бяха гранати, до които никой не искаше да се приближава — гранатите, които изстрелваха шрапнели. Без никакво колебание генералът издърпа иглата, остави капсулата да изскочи и с изпъната ръка запрати експлозива към индийците. Не искаше да убива войниците, но не можеше да си позволи да загуби време. Не и при положение, че Самуел беше ранен.