Роджърс се наведе и издърпа Нанда надолу. Няколко секунди по-късно гранатата експлодира, като отекна в ледените стени и разтърси земята. Още преди ехото да заглъхне, Роджърс беше извадил деветинчовия нож от жилетката си. След елиминирането на индийците трябваше да спре кървенето на Самуел. После щеше да се тревожи за телефона.
— Не се занимавайте с мен — каза Самуел. — Аз съм добре.
— Ранен си — каза Роджърс.
Генералът разряза палтото на мъжа. Мушна дясната си ръка в процепа. Започна да опипва за раната.
Откри я. Дупка от куршум точно под лявата плешка. Посегна надясно и потърси ръкавиците си. Намери ги, изряза меката подплата и я постави върху раната. Натисна силно. Не знаеше какво друго да направи.
Ехото от експлозията заглъхна и над ледената поляна отново се спусна тишина. От другата страна не се чуваха стонове, нито викове. Имаше само мъртвешка тишина, а времето и възможностите се изплъзваха. Без клетъчния телефон не можеха да комуникират с Огъст, нито да се свържат със сателитната чиния. Откриването на устройството в тъмнината щеше да отнеме твърде много време, ако изобщо беше възможно. Запалването на факла беше равнозначно на самоубийство. А загубеха ли Самуел, всичките тези усилия нямаше да имат никакво значение.
Планът не беше лош. По ирония на съдбата щяха да бъдат много по-добре, ако бяха последвали инстинктите на един човек, който най-вероятно беше предател.
Майк Роджърс стоеше приведен над ранения. Продължаваше да притиска импровизираната превръзка, като се надяваше, че кръвта от долната страна ще замръзне. Когато това станеше, той щеше да се опита да намери телефона, дори и да му струваше живота.
Докато Роджърс чакаше, десният му лакът се блъсна в нещо на колана му.
Той веднага осъзна какво беше то.
Възможно спасение.
61.
Трета база Сиячин, Кашмир
Петък, 03:22
Хеликоптерът Ми-35 се приземи на малката си тъмна площадка. Правоъгълната площ за кацане беше изградена от слой асфалт, покрит с памучен плат и после още един слой асфалт. Текстилната материя не позволяваше на леда от долния слой да достигне горния.
Пилотът изгаси двете витла и почти в същия момент получи съобщение по слушалките на главата си.
— Капитане, току-що получихме съобщение от майор Пюри — информира го директорът на комуникационния център към базата. — Трябва да презаредите, да почистите машината от ледени натрупвания и отново да излетите.
Капитанът и вторият пилот си размениха недоволни погледи. Кабината беше лошо отоплена и двамата бяха изморени от трудния полет. Нямаха никакво желание да предприемат нова мисия.
Пилотът погледна навън. През страничния прозорец на кабината се виждаха наземните екипи, които вече приближаваха. Два камиона прекосяваха площта за кацане. Единият беше цистерна с гориво, а другият беше натоварен с маркучи и бидони, съдържащи големи количества натриев хлоридно-железен цианов разтвор.
— Каква е задачата? — попита капитанът.
— Същата група, която търсехте преди. Един от екипите на майор Пюри ги е притиснал до стената. Съобщили са, че групата се състои от четирима души, но нямат информация колко тежко са въоръжени.
Капитанът изпита прилив на задоволство при новината. Въпреки че се беше възхитил на начина, по който един мъж, въоръжен само с пистолет, ги беше отблъснал, не му допадаше да бъде надхитряван.
— Къде се намират? — попита капитанът. В същото време зареди топографската карта на компютъра.
— На горното плато Читишин — отвърна офицерът и предостави точните координати.
Пилотът въведе цифрите. Престъпниците просто бяха следвали хода на планината. Това беше особено висок, студен и негостоприемен участък от глетчера. Запита се дали са отишли с някакво намерение или са попаднали там случайно. Ако беше с намерение, той не можеше да си представи какво би могло да има там. Вероятно някакво скривалище или оръжеен склад.
Каквото и да беше, той щеше да прекара хеликоптера от югозападната страна на глетчера и да пристигне на мястото за четиридесет и пет минути.
— Когато ги открием, какви са заповедите? — попита капитанът.
— Трябва да вземете екипа на майор Пюри и след това да изпълните предишната си мисия.