— Да? — изкрещя Огъст в микрофона.
— Полковник, всичко свърши — каза Хърбърт.
— Моля, повтори! — извика Огъст. Беше му се сторило, че Хърбърт каза, че всичко е свършило.
— Майк предаде съобщението — каза Хърбърт, този път по-високо и по-отчетливо. — Индийските войски от буферната зона се изтеглят. За вас ще бъде изпратен хеликоптер при изгрев слънце.
— Разбрано — отвърна Огъст. — Преди минута видяхме експлозия на североизток. Майк ли я предизвика?
— Може и така да се каже. Ще те информирам по-подробно, когато се качите в хеликоптера.
— А телата на загиналите от Ударния отряд? — попита Огъст.
— Ще помислим и за това — отвърна Хърбърт.
— Няма да тръгна без тях — заяви Огъст.
— Полковник, говори Пол — намеси се Худ. — Трябва да определим под чия юрисдикция се намира долината…
— Няма да тръгна без тях — повтори Огъст.
Последва продължително мълчание.
— Разбирам — отвърна Худ.
— Брет, а ще издържиш ли там до към ранния предобед? — попита Хърбърт.
— Ще издържа, колкото е необходимо — каза Огъст.
— Добре — каза Хърбърт. — Хеликоптерът ще вземе ефрейтор Мюзикънт. Обещавам да изясним ситуацията възможно най-бързо.
— Благодаря, сър. Какви са заповедите ми по отношение на тримата пакистанци? — попита Огъст.
— Познаваш ме — каза Хърбърт. — Сега, когато изпълниха предназначението си, бих пуснал по един куршум в ужасните им глави на закоравели убийци. Сигурен съм, че съпругата ми е изкупила достатъчно грехове на небето. Тя ще направи така, че да ме пуснат и мен в рая.
— Да оставим настрани моралната страна, но има и легални, и политически усложнения, както и възможност за въоръжена съпротива — намеси се Худ. — Оперативният център няма пълномощия върху МСК, а Индия не е отправила никакви официални запитвания по отношение останалите от групата. Свободни са да правят каквото си искат. Ако пакистанците пожелаят да се предадат, със сигурност ще бъдат арестувани и съдени от индийците. Ако се обърнат срещу вас, трябва да отговорите както намерите за добре.
— Пол е прав — каза Хърбърт. — Най-важното е с ефрейтор Мюзикънт да се приберете вкъщи живи и здрави.
Огъст потвърди, че разбира. Каза на Худ и Хърбърт, че ще приеме всякаква храна и вода от хеликоптера. След това щеше да слезе в долината Мангала, за да открие останалите от Ударния отряд.
Огъст затвори сателитния телефон и бавно се изправи на вкочанените си крака. Включи фенерчето си и си проправи път през заледената скална тераса до позицията на Мюзикънт. Огъст предаде на лекаря добрите новини и после отиде при Шараб и двамата й другари, които се бяха присвили от студ. За разлика от американските войници, те не бяха преминали обучение за оцеляване в екстремни условия. Нито пък бяха облечени подходящо като Огъст и Мюзикънт.
Огъст клекна до тях. Те присвиха очи на светлината от фенерчето. Напомниха на полковника за прокажени, които се крият от слънцето. Шараб трепереше. Очите й бяха зачервени и безжизнени. В косата и по веждите й имаше лед. Устните й бяха напукани, а бузите й — яркочервени. Огъст не можа да се сдържи да изпита съжаление за нея. Двамата й другари изглеждаха още по-зле. От възпалените им носове течеше кръв и вероятно щяха да изгубят ушите си от замръзване. По ръкавиците им беше натрупан дебел слой сняг и Огъст си помисли, че едва ли са способни да размърдат пръстите си.
Докато ги гледаше, полковникът осъзна, че Шараб и сънародниците й няма да се бият с тях, нито пък ще се опитат да избягат. Огъст се наклони по-близо до тях.
— Генерал Роджърс и Нанда са изпълнили мисията си — каза той.
Шараб се взираше напред. От зачервените й очи потекоха сълзи. Устата й безмълвно помръдна. Вероятно казваше молитва, предположи Огъст. Двамата мъже вдървено се прегърнаха и също започнаха да редят тихи думи.
— При изгрев слънце ще пристигне индийски хеликоптер — продължи Огъст. — Ефрейтор Мюзикънт ще тръгне с него. Аз ще се върна в долината, за да открия останалите от екипа ми. Вие какво смятате да направите?
Шараб извърна влажните си очи към Огъст. В погледа й се четеше дълбоко отчаяние. Когато заговори, гласът й беше дрезгав и треперлив.
— Америка… ще ни помогне ли… в каузата… за пакистански Кашмир? — попита тя.
— Мисля, че случилото се през последните няколко дни ще промени нещата — призна Огъст. — Но не знам какво ще каже или как ще постъпи моята нация.
Шараб постави вледенената си ръкавица върху ръката на Огъст.
— Ти… ще ни помогнеш ли? — настойчиво попита тя. — Те… избиха… хората ти.
— Лудостта между вашите страни уби моя екип — каза Огъст.
— Не — възпротиви се тя и отправи яростен жест надолу към ръба на платото. — Хората… там долу… те ги убиха. Те са безбожници… зли са.
Огъст не искаше да провежда подобна дискусия. Не и с някого, който си изкарваше прехраната, като взривяваше обществени сгради и мирни офицери.
— Шараб, досега работих с вас — каза Огъст. — Но не мога повече да го правя. Ще има съдебен процес, ще ви изслушат. Ако се предадете, ще имате шанса да защитите пред света каузата на вашия народ.
— Това няма да… помогне — настоя тя.
— Но ще бъде някакво начало — противопостави се Огъст.
— А ако… се върнем… долу в планината? — попита жената. — Какво ще направиш?
— Предполагам, че ще ви кажа довиждане — отвърна той.
— Няма ли да опиташ… да ни спреш?
— Не — увери я Огъст. — Сега ме извини. Ще се върна при екипа си.
Огъст погледна още веднъж непокорната пакистанка. Омразата и яростта на жената прогаряха студа и физическото й изтощение. Той беше виждал и други непоколебими бойци през живота си. Виетконгците. Кюрдската съпротива. Хора, които се биеха за домовете и семействата си. Беше ужасяващо да си свидетел на подобно изпитание.
Полковник Огъст се обърна и се върна обратно по хлъзгавия, брулен от вятъра хребет. Трибуналите щяха да бъдат добро начало. Но щеше да бъде необходимо нещо много повече, за да се изкорени онова, което съществуваше между Пакистан и Индия. Щеше да е необходима война като тази, която едва бяха успели да предотвратят. Или щяха да са необходими безпрецедентни и упорити международни усилия в продължение на следващите няколко поколения.
В един тъжен, кратък момент Огъст сподели нещо с Шараб.
Дълбоко чувство на отчаяние.