Огъст чувстваше Грей като сродна душа, защото във въздуха сержантът сякаш беше у дома си също като него. Но Огъст беше близък и с останалите от екипа си. Редници Дейвид Джордж, Джейсън Скот, Терънс Нюмайър, Уолтър Пъпшоу, Мат Бъд и Сондра Девон. Военният лекар Уилям Мюзикънт, ефрейтор Пат Прементин и лейтенант Орджуела. Те бяха повече от специалисти. Те бяха екип. И притежаваха повече кураж и повече сърцатост от всеки друг отряд, с който Огъст беше работил някога.
Наскоро повишеният ефрейтор Иши Хонда беше друго съкровище. Син на хавайка и японец, Хонда вършеше чудеса с електрониката и беше експертът по комуникации в отряда. Никога не се отдалечаваше от сателитния телефон, който полковник Огъст и Роджърс използваха за връзка с Оперативния център. Раницата, в която пренасяха устройството, беше изработена от специалния противокуршумен плат „Кевлар“, за да не пострада в битка. Заради силния шум в кабината на самолета Хонда държеше сателитния телефон в скута си. Не искаше да изпусне някое обаждане. В полева обстановка Хонда носеше яка от велкро и собственоръчно изработени слушалки. Включваше ги директно в раницата. Мекото пиукане на телефона автоматично се изключваше, а яката вибрираше при всяко входящо обаждане. Докато ударният отряд беше на наблюдателна мисия, нито звук не издаваше неговото местонахождение. В допълнение на това яката беше свързана с миниатюрен усилващ микрофон, който позволяваше на Хонда да комуникира почти невербално. Той шепнеше, а гласът му се трансферираше съвсем ясно до човека от другата страна на линията.
Но Ударният отряд беше нещо много повече от група елитни военни, специализирани в различни области. Подполковник Скуайърс ги беше превърнал в изключително интелигентна и високо дисциплинирана бойна единица. Това беше най-впечатляващият екип, в който Огъст беше служил някога.
Самолетът зави на юг и старата кожена чанта на Огъст се плъзна изпод седалката. Той я изрита обратно. В нея държеше географски карти На Кашмир, както и информационни бюлетини от района. Полковникът вече ги беше прегледал с екипа си. След минутка отново щеше да ги извади. Но точно сега Огъст искаше да направи нещо друго, нещо, което винаги правеше преди мисия. Искаше да обмисли защо се намира тук, защо е тръгнал. Това се беше превърнало в част от ежедневието му — да преценява мотивацията си, да се замисля защо върши онова, което вършеше. Правеше го независимо дали се намираше във виетконгски лагер, дали поемаше сутрин към базата на Ударния отряд или тръгваше на мисия. Не му беше достатъчно да си каже, че служи на страната си или че преследва избраната кариера. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да постигне повече от вчерашния ден. В противен случай качеството на работата му, на живота му щеше неминуемо да се влоши.
Но беше осъзнал, че трудно успява да открие друга причина. Когато настроението му беше оптимистично, гордостта и патриотизмът се превръщаха в основния му двигател. В по-мрачните дни той решаваше, че всички хора са териториални хищници, затворници на собствената си природа. В такива моменти битките и инстинктът за оцеляване съставяха генетичния му императив. Но все пак тези неща не можеха да бъдат единствената движеща сила на всеки човек. Всеки индивид изпитваше нещо уникално, нещо, което се намираше отвъд политическите и професионалните граници.
Затова той непрекъснато търсеше онази, липсващата мотивация. Ключа, който щеше да го направи по-добър войник, по-добър лидер, по-силен и по-мъдър човек.
Разбира се, с течение на годините той откриваше много други неща, през главата му минаваха много интересни мисли. И беше започнал да се пита дали самото пътешествие не съдържа отговора. А сега се беше запътил към една от люлките на източната религия. Това изглеждаше като подходящо разкриване. Може би това беше всичко, което щеше да открие. За разлика от мисията, тук не разполагаше с карти, които да му покажат терена, нито с транспортни машини, които да го отведат там.