Но засега щеше да продължи да търси.
6.
Шринагар, Индия
Сряда, 16:22
Часовата разлика между Баку и Кашмир беше два часа и половина. Рон Фрайдей все още се движеше по азербайджанското време, затова си купи няколко агнешки шишчета от близката сергия. После седна на открито в едно претъпкано кафене и си поръча чай с вечерята. Трябваше да се нахрани бързо. Скоро щеше да започне вечерният полицейски час за чужденците. За спазването му строго следяха патрулиращи по улиците войници, които носеха бронирани жилетки и автоматични пистолети.
Въпреки че дъждът беше спрял, над масите все още бяха опънати огромни чадъри. Фрайдей трябваше да се наведе, за да си проправи път. Седна на една маса с двама индуски поклонници, които четяха, докато пиеха чай. И двамата бяха облечени в дълги до земята бели памучни роби, привързани в кръста с кафяви колани. Това беше типичното облекло на светите мъже от Обединените провинции близо до Непал, в подножието на Хималаите. В краката им лежаха платнени чанти, които изглеждаха доста тежки. Очевидно мъжете се бяха запътили към религиозното светилище в Пахалам, разположено на петдесет и пет мили южно от Шринагар. Големината на чантите им предполагаше, че възнамеряват да прекарат известно време по светите места. Мъжете не поздравиха Фрайдей, въпреки че поведението им не беше грубо. Може би не искаха да прекъсват неговата вглъбеност. Единият от мъжете четеше международното издание на „Хералд Трибюн“. Това се стори странно на Фрайдей, макар че нямаше отговор защо е така. Дори и свещенопоклонниците трябваше да следят световните събития. Другият мъж, който седеше точно до Фрайдей, прелистваше томче поезия на санскрит и английски. Фрайдей надникна над рамото му.
„Вишаяириндрияграамо на труптхамадхигачати ажасрам пурямаанупи самудраха салилаирива“, казваше текстът на санскрит. Английският превод хвърляше малко повече яснота: „Сетивата никога няма да се заситят, дори и след непрестанно захранване със сетивни неща, така както океанът никога няма да се запълни, дори и след непрестанния приток на вода.“
Фрайдей не го оспорваше. Живите хора трябваше да попиват всичко около себе си. Те консумираха жизнен опит и събития и превръщаха това гориво в нещо различно. В нещо, което носеше техните отпечатъци. Ако не правеше това, човек живееше, но не беше жив.
Към седналите край масата поклонници се приближи един мюсюлманин. Мъжът им предложи евтин подслон в къщата си, ако желаят да останат през нощта. Често поклонниците нямаха нито време, нито пари да отседнат в странноприемница. Мъжете учтиво му отказаха, като заявиха, че ще се опитат да хванат следващия автобус и ще почиват, когато стигнат в светилището. Мюсюлманинът каза, че ако изпуснат този или някой от по-късните автобуси, зет му ще ги закара в светилището на следващия ден. Даде им картичка с адреса си. Те му благодариха за предложението. Мъжът се поклони и се извини. Държанието му беше много любезно. Мюсюлманите и индусите обикновено контактуваха помежду си сърдечно и доброжелателно. Онези, които подстрекаваха войните, бяха генералите и политиците.
На масата зад Фрайдей седнаха други двама мъже за по чаша чай. От разговора им разбра, че са се запътили към близката тухларна фабрика, където работят нощна смяна. От лявата страна на Фрайдей се бяха изправили трима войници в зеленикавите униформи на кашмирската полиция и оглеждаха тълпата. За разлика от Близкия изток, в Кашмир пазарите не бяха обичайна сцена на терористични атаки. Причината беше, че на такива места мюсюлманите често се смесваха с индусите. Затова терористите се целеха в типични за индуските врагове места — домовете на местните висши служители, бизнес сгради, полицейски станции, финансови институции, военни бази. Дори милитаристичните, агресивни групировки като партизаните муджахидини на „Хизбула“ не нападаха цивилните места, особено в натоварените часове на деня. Не искаха да настроят хората срещу себе си. Те водеха войната си с индуските предводители и онези, които ги подкрепяха.
Двамата поклонници бързо допиха чая си. Автобусът им тъкмо спираше на около триста ярда вдясно. Шофьорът шумно паркира край малката спирка в далечния западен край на пазара. Боядисаното в зелено превозно средство беше доста раздрънкано. На покрива му имаше железни скари за багаж. Униформеният шофьор излезе навън, за да помогне на слизащите пътници, а служителят в будката на спирката извади малка стълба. Започна да разтоварва багажа на пристигащите, а в това време зад него се оформи голяма опашка от чакащи да се качат. Всички се държаха учтиво и никой не се блъскаше. Когато приключиха със слизащите, двамата служители влязоха в дървената будка.