Двамата поклонници на масата на Фрайдей вече бяха прибрали четивата си и вдигнаха големите си издути чанти. С усилие нарамиха багажа и си проправиха път през тълпата на улицата. Докато наблюдаваше отдалечаващите им се гърбове, Фрайдей се запита какво ли е наказанието за кражба. Претъпканият пазар беше райско място за всеки джебчия. Особено ако можеше да се качи на автобуса и да напусне околността достатъчно бързо.
Фрайдей продължи да отпива от чая си, докато отхапваше парченцата агнешко от дървените шишчета. Към автобуса се стичаха и други поклонници. Някои носеха бели или черни роби, други бяха облечени в европейски дрехи. На мъжете и жените, които не носеха традиционните роби, беше позволено да се молят в светилището, но нямаше да бъдат допуснати в самата пещера. Някои хора дърпаха след себе си малки деца. Фрайдей се зачуди дали жадното изражение, изписано на лицата им, се дължи на нетърпението да се качат на автобуса, или беше физическа проява на обзелата ги религиозна треска. Може би по малко от двете.
Единият от полицаите тръгна към спирката, за да се увери, че няма да възникнат проблеми при качването на пътниците. Пътят му минаваше покрай полицейския участък, който му се падаше от лявата страна. Участъкът се помещаваше в двуетажна дървена сграда с бели стени и зелени стрехи. Двата прозореца на предната фасада бяха преградени с решетки. Непосредствено зад полицейския участък се намираше древен индуски храм. Фрайдей се запита дали местното правителство не е построило участъка точно до храма в отчаян опит да защити вековната постройка от терористи. Фрайдей беше посещавал храма веднъж. На местния език се наричаше двибхеда — двуделен храм за преклонение, в който се почитаха двама богове — Шива Разрушителя и Вишну Пазителя. Срещу главния храм се извисяваше пететажна Раджа гопурам или Кралска кула. От двете страни имаше допълнителни входове, над които се издигаха по-малки кули. Белите тухлени постройки бяха облицовани със зелени и златисти плочи и изразяваха почитание към двамата различни богове. Стените бяха декорирани с балдахини, статуи на ревящи лъвове, човекоподобни пазители на портите, които сякаш танцуваха, и други фигури. Фрайдей нямаше особени познания по иконопис. Но пък си спомняше, че вътрешността на храма е проектирана така, че да символизира богиня, която си почива. Първото помещение беше косата; следваха лицето, коремът, коляното, кракът и стъпалото. Цялото тяло беше изключително важно за индусите, не само душата и сърцето. Всяка част от човешкото същество беше непълна без останалите части. А един непълен човек не би могъл да демонстрира пълното съвършенство, изисквано от вярата.
Колкото и да бързаха, поклонниците отделяха по няколко мига, за да се обърнат към храма и да сведат глави. Независимо от важността на индивидуалните им цели, индийците осъзнаваха, че съществува нещо много по-велико от самите тях. От храма излизаха и други поклонници, които също бързаха към автобуса. Още индуси — местни жители и туристи, влизаха и излизаха през извития портал.
На една пресечка от храма се намираше киносалон, който се помещаваше в старомодна палатка. Индия произвеждаше повече игрални филми от всяка друга нация. Фрайдей беше гледал няколко на видео, включително и „Достоен да бъде крал“ и „Алени цветя“. Фрайдей вярваше, че мечтите на един народ, а оттам и слабостите му, се криеха в историите, темите и героите на неговите най-популярни филми. На индийците особено много допадаха тричасовите съвременни игрални мюзикъли. В тези продукции участваха привлекателни главни актьори, които нямаха имена. Наричаха ги просто „Героят“ и „Героинята“. Те олицетворяваха всеки мъж и всяка жена в епическите драми, с които се сблъскваха, но музиката не напускаше сърцата им. Ето по този начин индийците гледаха на самите себе си. Реалността представляваше обезпокоително неудобство и те се стараеха да я избягват. Подобно на често жестоката кастова система. Фрайдей имаше теория за това. Винаги беше вярвал, че кастите са въплъщение на индийската вяра. В едно общество, както при всеки индивидуален човек, имаше глава, крака и всички други части между тях. Всяка една от тях беше жизнено необходима, за да се получи завършеност.
Фрайдей отново огледа пазара. Движението продължаваше с нестихваща сила. Тълпите бяха дори по-гъсти от преди — все повече хора се отбиваха край сергиите малко преди вечеря или на път от работа към къщи. Край щандовете се разминаваха разни купувачи — някои пеша, други на велосипеди. Стоките продължаваха да прииждат в кошници, ръчни колички и понякога с камиони. Пазарът обикновено работеше до след залез слънце. В Шринагар и околностите работниците трябваше да стават рано. Трябваше да са във фабриките, в магазините или на полето не по-късно от седем сутринта.