А какво мислеше Ан? След неприятния си развод самата Ан не беше особено уверена в себе си. Държеше се на ниво при срещи с пресата и беше чудесна самотна майка. Но по време на един от семинарите за служители, наречен „Кариера срещу отглеждане на деца“, психоложката Лиз Гордън окачестви подобно поведение като „резултат на реакционни качества“. Ан отговаряше на външните стимули с овладени, естествени инстинкти. Но вътре в душата й, където беше позволила на Пол да надникне, се криеше едно уплашено, малко момиченце. Ако Худ я освободеше от работа, тя щеше да си помисли, че го прави, за да я отдалечи от себе си. Ако запазеше позицията й, тя щеше да си помисли, че я фаворизира и закриля.
И в личен, и в професионален план нямаше да спечели нищичко. А Худ дори не бе обмислил как ще реагират останалите служители на Оперативния център. Не се и съмняваше, че всички знаят за отношенията му с Ан. Офисът беше тесен, а всички работещи бяха професионални разузнавачи. Връзката му сигурно беше най-лошо пазената тайна в базата.
Худ продължи да се взира в екрана. Но вече не виждаше лицето на Ан Ферис. Виждаше само името й. Худ трябваше да върши работата си, независимо от последствията. А нямаше как да я върши, ако позволяваше на личните си чувства да му пречат.
Той кликна два пъти с мишката. Не върху името, а върху целия, състоящ се от двама души, отдел.
След секунда пресцентърът изчезна.
8.
Шринагар, Индия
Сряда, 16:41
Рон Фрайдей имаше чувство, че в ушите му са пъхнати огромни камертони. Мозъкът му сякаш вибрираше. Единственото, което чуваше, беше някакъв високочестотен звук. Очите му бяха широко отворени, но той не можеше да каже какво вижда. Светът бе потънал в гъста като памук мъгла.
Фрайдей примигна. Очите му се напълниха с бял прах. Заболя го. Той яростно примигна още няколко пъти, а после разтърка с длани клепачите си. Отвори широко очи и отново се огледа наоколо. Все още не беше сигурен какво точно вижда, но разбра поне едно. Лежеше по корем на земята с обърната настрани глава. Мушна ръце под тялото си и опита да се изправи. Белият прах се стичаше от дрехите му, косата му, отвсякъде. Отново примигна. Усети вкус на тебешир в устата си и се изплю. Слюнката му беше гъста като паста за зъби. Тебеширеният вкус не изчезна. Той се изплю още веднъж.
Успя да свие колене. Цялото тяло го болеше, но слухът му се възвръщаше. Или поне звънтенето отслабваше — така или иначе не чуваше нищо друго. Погледна наляво. За момент изпита усещане, че се намира в облак, който е обгърнат от друг облак. После белият прах започна да се слята. Сега вече виждаше онова, в което се беше взирал преди минута, онова, което не му приличаше на нищо.
Виждаше развалина. На мястото на храма и полицейския участък сега имаше огромна купчина камъни и полусрутени стени. През мъглата от прах прозираше небето.
Звънтенето продължаваше да заглъхва. Фрайдей чу стенания. Той облегна длан на коляното си и започна да се изправя. Гърбът го болеше, а цялото му тяло трепереше. После главата му сякаш олекна, а пред очите му притъмня. Той отново падна на колене. Погледна напред и видя автобуса. Видя и хора, които се стичаха към него.
Изведнъж площта около автобуса стана червеножълта. Времето сякаш забави своя ход, когато цветовете избухнаха във всички посоки. Последва още един силен гръм, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Автобусът сякаш подскочи, а наоколо се разлетяха парчета от него. Приличаше на настъпен балон — двата му края се издуха, а после се спукаха. Някои отломки се плъзнаха по земята със скоростта на паникьосани гризачи. По-големите парчета от седалките и гумите се разпиляха надалеч. Хората, които се намираха най-близо до автобуса, бяха погълнати от огъня. Ударната вълна помете по-отдалечените и ги запрати наляво и надясно като останките от автобуса.
Той продължи да гледа, неподвижен, докато черносивият облак се приближаваше. Тъмните му дълбини бяха обагрени от кръв и проблясващи като светкавици пламъци.