Фрайдей махна длани от ушите си. Бавно се надигна. Погледна надолу, за да провери дали крайниците му не са засегнати. Знаеше, че човешкото тяло притежава способността да изключва болката в случаи на изключително тежки травми. Дясната ръка го болеше от падането на асфалта. Очите му бяха пълни с прах и той трябваше непрекъснато да примигва, за да ги прочисти. Беше покрит с плътен слой пепел от взривения храм, но очевидно не беше ранен.
Взривът беше запратил високо в небето книги и документи от кабинетите в сградата. Сега хартиеният дъжд се сипеше надолу. От някои книги бяха останали парченца, други бяха напълно овъглени. Имаше части от страници, които явно бяха от молитвеници. Може би бяха част от санскритския текст, който поклонникът беше изучавал само няколко минути по-рано.
Сивият облак стигна до Фрайдей и го погълна. Със себе си носеше и отчетливия, отровен мирис на изгоряла гума. Изпод него се усещаше по-сладникава, не толкова задушлива миризма. Вонята на овъглена човешка плът, на обгорели кости. Фрайдей извади носна кърпа от джоба си и я притисна към лицето си. После се обърна и започна да се отдалечава от вонящия облак. Пазарът зад него беше замръзнал. Хората лежаха на земята — не знаеха какво още би могло да избухне. Криеха се под сергиите, зад ръчни колички и каруци. Слухът на Фрайдей се възвръщаше и до ушите му долитаха ридания, молитви и стенания.
Фрайдей отново се извърна към останките на храма и полицейския участък. Слабият дъжд помагаше на облака дим да се разсее и гасеше започващите пожари. Замайването му отмина и той тръгна към мястото на разрушенията. Едва сега забеляза, че двамата полицаи, които стояха отвън, са мъртви. Униформите им бяха подгизнали с кръв, гърдите им бяха разкъсани от множество шрапнели. Този атентат беше целил унищожение, не просто сплашване.
Имаше нещо странно. Освен над автобуса, в небето се издигаха още две следи от взрив — типичните ветрилообразни пръски от дребни отломки, които извираха от епицентъра на всяка експлозия. Едната тръгваше от предната част на полицейския участък, а другата — от вътрешността на храма. Фрайдей не можеше да си обясни защо е имало две отделни експлозии. Достатъчно необичайно беше, че бяха бомбардирани две религиозни мишени — храмът и пълният с поклонници автобус. Защо беше атакуван и полицейският участък?
Гъстата тишина беше раздрана от писъка на сирени — патрулиращите полицаи започваха да пристигат. Други служители тичаха към разрушените сгради. Хората започваха да се надигат и да се отдалечават от пазара. Не искаха да остават и минута по-дълго; можеше да има още експлозии. Едва неколцина тръгнаха към разрушенията, за да помогнат на евентуалните оцелели.
Рон Фрайдей не беше такъв човек.
Той се запъти към странноприемницата, в която беше отседнал. Възнамеряваше да се свърже с контактите си в Индия и Вашингтон. Да разбере дали имат някакви сведения за онова, което току-що се беше случило.
Разнесе се звук, наподобяващ удара на топка за боулинг в десетки кегли. Фрайдей погледна назад точно когато една от оцелелите стени на храма се срути сред развалините. От новата купчина отломки изригнаха гъсти облаци прах и накараха хората да отстъпят. Когато грохотът на падащите каменни блокове позатихна, спасителите отново се втурнаха напред. Наслоеният по лицата им бял прах ги караше да приличат на призраци.
Фрайдей продължи пътя си. Мозъкът му работеше по-бързо от машина.
Полицейски участък. Индуски храм. Автобус, претъпкан с поклонници. Два религиозни обекта и един светски. Фрайдей би могъл да приеме, че храмът се е срутил случайно, че е станал косвена жертва на атаката над полицейския участък. Много от терористите, които изработваха бомби, нямаха достатъчно умения, за да изчислят прецизно мощта на заряда. На много от терористите, които правеха бомби, не им пукаше дали ще сринат със земята половин град. Но двете следи от взрива предполагаха две едновременни експлозии. А автобусът доказваше, че това нападение е планирано срещу индуси, не само срещу индийци. Фрайдей не си спомняше да се е случвало подобно нещо преди. Поне не и в такива мащаби.
Но ако целта бяха индусите, тогава защо терористите бяха атакували и полицейския участък? Ударът над двете религиозни мишени изказваше намеренията им достатъчно ясно.
Фрайдей спря.
„А дали беше така?“, внезапна мисъл прекоси съзнанието му. Ами ако атаките над храма и автобуса служеха за отвличане на вниманието? Може би зад тях се криеше нещо много по-голямо.
Експлозиите въздействаха на тълпите. Ами ако именно това беше целта? Да привлекат хора към нещо или да ги отдалечат от друго?