Групата на Шараб, финансираната от Пакистан Милиция за свободен Кашмир, се беше специализирала в нанасяне на удари срещу подбрани мишени в целия регион. Методът на действие при всяка атака беше винаги един и същ. Превземаха някоя къща, планираха нападението и после удряха целта. В момента на всяка атака някой от членовете на групата се обаждаше в местния полицейски или военен щаб, като поемаше отговорността за нападението от страна на Милиция за свободен Кашмир. След това МСК се местеше в друга къща. В края на краищата изолираните от света фермери, чиито домове и живот наемаха за кратко, се интересуваха повече от собственото си оцеляване, отколкото от политиката. И без това повечето бяха мюсюлмани. Не искаха да сътрудничат на Милиция за свободен Кашмир, за да не си навлекат риска от арестуване, но не се и противопоставяха на действията й.
Шараб и хората й поразяваха единствено военни, полицейски и правителствени сгради и никога не нападаха цивилни или религиозни обекти. Не искаха да отблъснат и отчуждят индуското население в Кашмир или Индия, нито да ги превърнат в свои върли врагове. Искаха само да дестабилизират ресурсите и да разклатят решимостта на индийските лидери. Да ги накарат да напуснат Кашмир и да си вървят у дома.
Това се бяха опитали да направят и на пазара. Да осакатят полицията, но не и да наранят търговците. Да изплашат хората и да навредят на местната икономика само колкото да накарат фермерите и купувачите да се опълчат срещу присъствието на индийските власти.
И бяха действали внимателно, за да го постигнат. През последните няколко нощи един от членовете на групата отиваше на пазара в Шринагар. Влизаше в храма облечен в робата на духовник, излизаше през задния вход и се изкатерваше на покрива на полицейския участък. Там последователно повдигаше няколко плочи и поставяше пластичен взрив под тях. Обикновено тази част от града беше спокойна по време на нощната смяна и полицаите не бяха така бдителни както през деня. Освен това нощта не беше типичното време за терористични атаки. Идеята на тероризма беше да наруши рутината, да всее страх в обикновените хора.
Тази сутрин, много преди зазоряване, на покрива бяха поставени последните експлозиви, както и таймер. Таймерът беше нагласен да предизвика детонация точно в пет без двадесет същия следобед. В четири и половина Шараб и останалите застанаха край близкия път, за да се уверят, че експлозивите ще избухнат.
И те избухнаха. И сякаш нож преряза сърцето й.
Още след първия взрив Шараб осъзна, че нещо не е както трябва. Пластичният взрив, който бяха сложили на покрива, не беше достатъчно силен, за да причини такива разрушения. Когато последва и втора експлозия, тя вече знаеше, че са били използвани. Всичко беше нагласено да изглежда, сякаш мюсюлманите са нападнали индуски храм и автобус, пълен с религиозни поклонници. Чувствата на почти един милиард души щяха да се обърнат срещу тях и пакистанския народ.
Но не мюсюлманите бяха нападнали индуските обекти, горчиво си помисли Шараб. МСК беше нападнала полицейския участък. Някоя друга група беше ударила религиозните обекти и се беше погрижила това да съвпадне с атаката на МСК.
Тя не вярваше член на групата да ги е предал. Работеше с мъжете в камиона от години. Познаваше семействата им, приятелите им, знаеше всичко за тях. Те бяха хора с непоколебима вяра, които никога не биха навредили на каузата.
А Нанда и Апу? Но те не бяха напускали къщата без придружител. Дори и когато спяха, вратата им стоеше открехната, а пазачът беше винаги нащрек. Фермерът и внучката му не притежаваха предавател или клетъчен телефон. Къщата беше старателно претърсена. Наблизо нямаше съседи, които биха могли да ги видят или чуят.
Шараб си пое дъх и отвори очи. В момента нямаше никакво значение. Въпросът беше какво ще правят сега.
Камионът профуча край поклонници с черни бради и бели роби и край мъже от планинските села, които бяха купили понита от пазара. В мъгливото подножие на Хималаите се виждаха далечните оризови полета. Разминаха се с други камиони, пълни с войници, които бързаха към мястото на атентата. Може би още не знаеха кой е отговорен за атаката. Или може би не искаха да ги заловят веднага. Може би онзи, който ги беше натопил, щеше да изчака, за да види дали ще се свържат с други терористи в Кашмир.
Ако беше така, със сигурност щяха да останат разочаровани.
Шараб разгъна на коленете си карта на района. Картата беше разграфена на седемнадесет квадрата, а всеки от тях беше отбелязан с буква и цифра. За целите на сигурността последователността на буквите и цифрите беше разменена.