— Добре, Ишак — каза тя в телефона. — Искам да напуснеш къщата и да отидеш на позиция 5Б.
В действителност Шараб казваше на Ишак да отиде на позиция 2Д. „Д“ идваше от цифрата 5, а „2“ от последователността на буквата Б. Всеки, който евентуално подслушваше разговора и който би могъл да притежава копие от тяхната карта, щеше да се озове на неправилното място.
— Ще стигнеш ли там до седем часа?
— Да — отвърна той. — А старецът?
— Остави го — каза тя и погледна към Нанда. Изражението на младата жена беше предизвикателно. — Напомни му, че внучката му е с нас. Ако властите го разпитват, не трябва да проронва и дума. Кажи му, че ако стигнем до границата безопасно, ще я пуснем на свобода.
Ишак потвърди, че ще изпълни нарежданията й и ще се присъедини към групата по-късно.
Шараб затвори. Затвори клетъчния телефон и го прибра в джоба на синия си анорак.
Щеше да има достатъчно време за анализи и прегрупиране. В момента обаче само едно имаше значение.
Да напуснат страната, преди индийците да ги заловят, за да парадират с изкупителните си жертви пред света.
10.
Трета база Сиячин, Кашмир
Сряда, 17:42
Майор Дев Пюри затвори телефона. По гърба му пълзяха ледени тръпки.
Пюри седеше зад малкото си тъмносиво бюро в подземния команден център. На стената пред него висеше подробна карта на региона. Тя беше осеяна с червени флагчета, обозначаващи пакистанските позиции, и зелени флагчета, показващи индийските бази. Зад гърба му имаше карта на Индия и Пакистан. От лявата му страна имаше информационно табло, на което окачваха заповеди, разписания на дежурствата, списъци и доклади. От дясната му страна имаше само гола стена и врата.
Наречен с умиление „Дупката“, командният център представляваше изкоп с размери дванадесет на четиринадесет стъпки, издълбан в твърдия гранит. Облицованите с дървени плоскости стени, допълнително уплътнени с дебели пластмасови листове, успяваха да предпазят помещението от влагата и околния прахоляк, но не и от студа. „И как биха могли?“, запита се майорът. Земята беше винаги хладна като гроб, а благодарение на високите планини „Дупката“ никога не беше пряко огрявана от слънчеви лъчи. Нямаше прозорци или люкове. Единствената вентилация се осъществяваше от отворената врата и окачения на тавана вентилатор.
„Ако изобщо можеше да се нарече вентилация“, помисли си Пюри. Беше напълно лъжлива. Като всичко останало в този ден.
Но не студеният въздух в командния център караше майор Пюри да потръпва, а онова, което беше чул по телефона от свръзката си в Специалните гранични сили. Мъжът, базиран в Каргил, беше произнесъл само една дума. Но значението на тази дума беше огромно.
— Действай — беше казал той.
Операция „Червей“ беше започнала.
От една страна, майорът не можеше да не се възхити от хладнокръвието на СГС. Пюри не знаеше колко нагоре в правителството е стигнал този план, нито откъде води началото си. Може би именно от СГС. Може би от Министерството на външните работи или от Парламентарната комисия за защита. И двете институции разполагаха с правомощия по отношение на контрола над действията на невоенните разузнавателни групировки. СГС със сигурност биха се нуждали от тяхното одобрение за нещо толкова голямо. Но Пюри знаеше, че ако истината за тази акция някога излезеше наяве, именно СГС щяха да бъдат принесени в жертва, а главните действащи лица в заговора — екзекутирани.
От друга страна, част от него чувстваше, че хората, които стояха зад това, заслужаваха да бъдат наказани.
„Ваксинация“. Така офицерът от СГС беше характеризирал операция „Червей“, когато я описа за пръв път само преди три дни. Щяха да инжектират тялото на Индия с лека доза вирусно заболяване, за да го предпазят от много по-застрашителна болест. Когато майорът беше дете, дребната шарка и параличът бяха смъртоносни болести. Сестра му преживя дребната шарка, но остана обезобразена за цял живот. По онези времена ваксинация беше прекрасна дума.
Това беше отвратително. Независимо колко необходимо и добре обосновано беше взривяването на храма и автобуса, то си оставаше един зловещ и светотатствен акт.
Майор Пюри посегна към пакета „Марлборо“, който лежеше на бюрото му. Извади цигара и я запали. Бавно вдиша дима и се облегна на стола. Беше много по-хубаво от дъвченето на тютюн. Помагаше му да мисли по-трезво, не толкова емоционално.
Не толкова осъдително.
Всичко е относително, каза си офицерът.
През четиридесетте години на XX век родителите му бяха пацифисти. Не одобряваха желанието му да стане войник. Щяха да са доволни, ако синът им се присъединеше към тях и други жители на Харяна в развитата правителствена програма за младежи от тяхната каста. Програмата гарантираше ниско платени държавни служби за онеправданите жители на седемнадесет щата. Дев Пюри не желаеше това. Той искаше да се справи сам.