И го направи.
Пюри дръпна още по-силно от цигарата си. Изведнъж се отврати от собствената си ценностна преценка. СГС очевидно гледаха на тази акция като на необходимо продължение на работата, както обикновено. Обучени едновременно от ЦРУ и индийската военна група КИА — Клон за изследвания и анализи, Специалните гранични сили се бяха специализирали в разследването и шпионажа над чуждестранни агенти и терористи. В по-голямата си част вражеските оперативни работници и заподозрени предатели бяха елиминирани без излишни фанфари и показност. Понякога чрез специално вербуваната част — Мрежа на цивилните агенти, СГС използваха чужди агенти, за да изпращат дезинформация в Пакистан. В случая с Шараб и нейния екип СГС бяха прекарали месеци, планирайки необичайно сложната схема. Чувстваха, че е необходимо да натопят пакистански терористи за убийството на десетки цивилни индуси. После, след като членовете на пакистанската група бъдеха заловени благодарение на агента от Мрежата, който пътуваше с тях, у терористите щяха да бъдат „намерени“ уличаващи документи и материали. Те щяха да докажат, че Шараб и екипът й са пътували из страната и са обозначавали ориентиращи мишени за ядрени атаки над индийски градове. При наличието на тези факти индийската армия щеше да е морално задължена да нанесе удари срещу пакистанските ракетни силози.
Майор Пюри отново дръпна от цигарата. Погледна часовника си. Беше време да тръгва.
През последните десет години повече от четвърт милион индуси бяха напуснали долината на Кашмир, за да отидат в други части на Индия. Мюсюлманското мнозинство нарастваше и индийските власти изпитваха все по-големи затруднения да предпазват района от прояви на тероризъм. Още повече, че Пакистан наскоро се беше снабдил с ядрени оръжия и увеличаваше ядрения си арсенал с неподозирана бързина. Пюри знаеше, че това трябва да бъде спряно. Не само за да си запазят Кашмир, но и за да попречат на още хиляди бегълци да наводнят съседните индийски провинции.
Може би СГС имаха право. Може би това беше времето и мястото да спрат пакистанската агресия. Но на майор Пюри му се искаше да се беше намерил друг начин за започване на действията.
Той вдиша дълбоко тютюневия дим, а после смаза фаса на цигарата си в пепелника до телефона. Ламаринената съдинка беше пълна с недопушени цигари. Те бяха остатък от три следобеда, пропити с безпокойство, съмнения и нарастващо напрежение от ролята му в операцията. Адютантът му щеше да го почисти, ако един пакистански снаряд не беше откъснал дясната му ръка в неделната нощ.
Майорът се надигна. Беше време за късния следобеден разузнавателен доклад на външните постове в базата. Това винаги ставаше в офицерския бункер малко по-надолу покрай окопа. Днешното съвещание щеше да е по-различно само в едно отношение. Пюри щеше да заповяда на останалите офицери да се подготвят за нощно евакуационно учение при код „жълт“. Ако индийските военновъздушни сили планираха да озарят планините с ядрени ракети, предните линии трябваше да бъдат напуснати от персонала достатъчно време преди атаката. Трябваше да се изтеглят през нощта, когато вероятността пакистанците да забележат какво става беше минимална. Врагът също щеше да бъде предупреден, но много по-късно. Нямаше смисъл да нанасят удара, ако пакистанците разполагаха с време да преместят ракетите си.
Около седем часа, след края на съвещанието, майорът щеше да вечеря, да си легне и да стане рано, за да започне следващата фаза от строго секретната операция. Той беше един от малцината офицери, които знаеха, че в Кашмир ще пристигне американски екип, за да помогне на индийската армия да открие ракетните силози. Дирекция „Въздушно разузнаване“, която отговаряше за нанасяне на ударите, имаше някаква представа за местонахождението на силозите, но се нуждаеше от по-конкретна информация. Да бомбардират напосоки хималайските планини не беше най-ефективната употреба на военните им ресурси. А и силозите най-вероятно бяха заровени на определена дълбочина, което щеше да наложи използването на нещо повече от традиционните оръжия. Индия трябваше да знае със сигурност и това.
Разбира се, домакините не бяха споделили този план с нищо неподозиращите си партньори в операцията.
Съединените щати искаха да разузнаят ядрения капацитет на Пакистан не по-малко от Индия. Американците трябваше да знаят кой подкрепя въоръжаването на Исламабад и дали обхватът на разположените ракети може да стигне до други мюсюлмански държави. И Вашингтон, и Делхи знаеха, че ако в Кашмир бъдеше открит американски отряд, това щеше да причини дипломатически скандал, но нямаше да даде началото на война. Затова американското правителство предложи да изпрати неофициално екип военни. Анонимността беше важна, защото Русия, Китай и други нации имаха „къртици“ в американската военна система. Тези шпиони държаха под око всяко движение на щатските морски тюлени, на Първи оперативен отряд „Делта Форс“ към специалните сили на американската армия и други елитни части. Получената информация ползваха за вътрешна употреба и в допълнение продаваха сведения на други държави.