Фрайдей продължи пътя си към мястото, където по-рано през деня беше паркирал автобусът. Уличното движение беше отклонено от път 1А към други улици. Той застана насред широкия булевард и отново огледа мястото на взрива. Това беше най-прекият път за бягство. От него се излизаше на много други улици и булеварди. Гонитбата би била изключително трудна, дори и ако полицаите знаеха какво превозно средство търсят. Той откри местенцето, което предлагаше идеалната пряка визуална връзка на терориста, в случай че таймерът не се задействаше. Беше на тротоара, близо до паркиралия автобус. Намираше се на около четиристотин ярда от мишената, което приближаваше максималния обхват на повечето детонатори с дистанционно управление. Очевидно беше, че ако терористът изчакаше експлозиите на това място, той не би желал автобусът да избухне твърде рано. Той би изчакал експлозията в храма и после би се преместил на безопасно разстояние. Взривът на автобуса трябва да е бил нагласен така, че да му даде достатъчно време да се отдалечи. А може би е детонирал експлозивите собственоръчно с помощта на същото дистанционно, което е щял да използва за храма.
Но това не даваше отговор на загадката защо имаше две отделни експлозии в храма и полицейското управление. Една по-голяма бомба щеше да срути и двете сгради без проблеми.
Фрайдей отправи поглед към другия край на пазара. Щеше да се обади на Агенцията за национална сигурност веднага щом се прибереше в стаята си. Самото нападение не го притесняваше. Изобщо не му пукаше кой управлява мястото. Онова, което го тревожеше, бяха „Черните котки“. Тези хора щяха да разполагат със сведения за него и за Ударния отряд, когато екипът на Оперативния център навлезеше в планините. Ако съществуваше и най-слаба вероятност за изтичане на информация от НГС, Фрайдей трябваше да се увери, че те няма да бъдат засегнати.
14.
Каргил, Кашмир
Сряда, 19:00
Докато издуваше мотоциклета си през хълмовете на Хималаите, Ишак Фазели мечтаеше за едно-единствено нещо. Беше напуснал фермата на Апу, без да вечеря, и сега беше гладен като вълк. Но той не искаше храна. Караше с отворена уста — твърде лош навик, и езикът му беше пресъхнал. Но не копнееше и за вода. Онова, което истински желаеше, беше предпазна каска.
Ишак настъпваше газта на лекия си мотоциклет през планинския проход, а изпод тънките колела на машината хвърчаха дребни камъчета. На някои места пътят силно се стесняваше, точно както сега, и Ишак минаваше твърде близо до планинските скали, които го замеряха със ситни островърхи отломки, подобни на същински куршуми. Щеше да се задоволи и с тюрбан, стига да имаше плат, за да си направи такъв, и време, за да спре. Вместо това Ишак беше свикнал да кара с извърнато наляво лице. Стига камъчетата да не удряха очите му, всичко щеше да е наред. Ако пък го стореха, щеше да погледне философски на това. Щеше да му остане лявото око. Беше израснал на запад, близо до прохода Кибер, и отдавна беше научил, че планините на субконтинента не са за слабаци.
Първо, дори и през кратко, двучасово пътуване като това времето рязко се променяше. Жестоката слънчева светлина отстъпваше пред снежна вихрушка за броени минути. Лапавицата се превръщаше в гъста мъгла дори и по-бързо. Неподготвените пътници лесно можеха да замръзнат, да се дехидратират или да се изгубят много преди да стигнат до целта си. Изгарящи слънчеви лъчи, ветрове и виелици, стръмни пропасти, жега и студ от всевъзможни пролуки, пещери и високи хълмове — всичко това се редуваше непредвидимо и с бясна скорост сред мълчаливите върхове. В това отношение планините напомняха на Ишак за древните халифи. Те също бяха внушителни и надменни, подвластни само на Аллах.
Второ, подножието на Хималаите предлагаше изключително неравен терен, който беше трудно преодолим дори и пеша, а да не говорим с мотоциклет. Планинската верига беше сравнително млада и хълмовете още бяха остри и стръмни. Тук, в Кашмир, имаше само няколко пътеки, прокарани от британците в началото на англо-сикхските войни през 1845 г. Елитните планински части на кралица Виктория използвали тези маршрути, за да нападат във фланг вражеските войски, разположени в по-ниските хълмове. Твърде тесни за камиони, автомобили и артилерия и твърде опасни за коне и други товарни животни, около Първата световна война просеките ставали все по-малко използвани и постепенно останали до голяма степен непроходими, докато пакистанците не ги преоткрили през 1947 г. Индийците използваха основно хеликоптери, за да превозват хора и материали из региона, а пакистанците предпочитаха тези по-бавни, но по-дискретни пътеки. Просеките се извисяваха на осем хиляди фута височина, където през нощта температурите падаха твърде ниско, а въздухът беше твърде студен, за да позволява лагеруване или продължителни преходи. Не че рисковете и неудобствата имаха някакво значение за Ишак точно сега. Той имаше мисия, която трябваше да изпълни, и лидер, на когото трябваше да служи. И нищо не можеше да му попречи. Нито стръмните пропасти, нито жилещите като стършели камъчета, които заплашваха да го съборят от мотоциклета, нито внезапният спад в температурата.