Нанда не отвърна.
— Не ние унищожихме храма и автобуса и ти го знаеш — добави Шараб. — Живяхме заедно, сигурно си чула нашите планове. Знаеш, че ние атакуваме само правителствени обекти. Който и да е нападнал индусите, той е твой враг. Трябва да бъде изобличен и да получи възмездие.
Нанда продължи да стои неподвижно със скръстени ръце. Но позата й беше някак променена, както и изразът на лицето й. Беше поизпънала рамене, а устните и очите й бяха станали по-твърди. Сега вече я предизвикваше.
„Защо?“, запита се Шараб. Защото една пакистанка е посмяла да изрази твърдението, че индийци биха могли да бъдат врагове на индийци? Не, не можеше да бъде толкова наивна. А ако не беше съгласна, тогава защо не защитаваше своите сънародници?
— Самуел? — каза Шараб.
Младият брадат мъж се изправи.
— Да?
— Моля те, погрижи се за вечерята ни, както и за тази на гостенката ни. Тя ще има нужда от сили.
Самуел отвори един покрит със скреж кашон, който беше пълен с военни дажби. Започна да вади плитките червени консерви. Всяка от тях съдържаше ориз, ивици пушено козе месо и две канелени пръчици. В друг кашон бяха подредени кутии с мляко на прах. Докато Самуел ги раздаваше на останалите, Али донесе кана с вода от дъното на пещерата. Прибави я към сухото мляко, като умело наливаше, така че ледът, събрал се около гърлото на каната, да не попадне в напитките им.
Шараб продължи да наблюдава Нанда.
— Ще дойдеш с нас в Пакистан — съобщи й тя. — Щом пристигнем там, ще кажеш на моите колеги онова, което отказваш да кажеш на мен.
Нанда пак не отвърна. Това се стори странно на Шараб. Тъмнооката жена беше доста приказлива, докато живееха във фермата. Непрекъснато недоволстваше от пленничеството им, от ограниченията, които й бяха наложени, от милитаристичните лидери на Пакистан, от терористичните действия на МСК. Изглеждаше странно, че сега упорито мълчи.
Може би жената просто беше уморена от изкачването. Но пък не беше проронила нито дума и в камиона. Възможно беше да се страхува за живота си. Но не се беше опитала да избяга по планинските пътеки или да посегне за някое от оръжията в околните сандъци.
А после изведнъж разбра причината, поради която Нанда не искаше да говори с тях. Шараб спря на няколко стъпки от кашмирката.
— Ти работиш с тях — рязко каза Шараб. — Или искаш да те отведем в Пакистан, или… — Тя прекъсна изречението и повика Хасан. Висок шест фута и половина, тридесет и шест годишният бивш работник от кариерата беше най-едрият в екипа. Трябваше силно да се приведе, за да стои в пещерата.
— Хвани я — нареди Шараб.
Сега вече Нанда се размърда. Опита се да мине покрай Шараб. Очевидно се опитваше да достигне една от пушките. Но Хасан бързо мина зад Нанда. Сграбчи ръцете й точно под раменете и ги прикова към тялото й с масивните си длани. Кашмирката простена и започна да се извива в опити да се освободи. Но едрият мъж я притисна още по-силно. Тя изви гръб и замря неподвижна.
Хасан избута Нанда пред Шараб. Пакистанката пребърка джобовете на джинсите й, а сетне посегна под издутия й вълнен пуловер. Старателно потупа Нанда по цялата дължина на тялото.
Бързо откри онова, което търсеше. Беше закачено от лявата страна на Нанда, точно над бедрото й. Нанда поднови опитите си да се изплъзне, но Шараб рязко вдигна пуловера й и оголи кръста й.
Там имаше малко кожено калъфче, прикрепено към еластична лента. В калъфчето имаше клетъчен телефон. Шараб го взе и се приближи до един от висящите фенери. Внимателно огледа малкото устройство. Дисплеят с течен кристал беше тъмен. Въпреки това телефонът работеше. Лекичко вибрираше — ту се включваше някакъв пулс, ту се изключваше. Повтаряше този ритъм непрекъснато. На върха му имаше тъмно, леко вдлъбнато пластмасово топче. Приличаше на окото на дистанционно за телевизор.
— Али, Самуел, съберете оръжията и провизиите — нареди Шараб. — Бързо!
Мъжете изоставиха вечерята си и се втурнаха да изпълнят заповедта. Хасан продължи да притиска Нанда. Ишак ги наблюдаваше от другия край на пещерата. Чакаше нареждания от Шараб.
Шараб погледна Нанда.
— Това е нещо повече от клетъчен телефон, нали? Това е проследяващо устройство.
Нанда мълчеше. Шараб кимна на Хасан и той стисна ръцете на момичето още по-силно. Тя изохка, но пак не отговори. След няколко секунди Шараб направи знак на Хасан да отпусне хватката си.
— Няма как да си разговаряла със съучастниците си, без да те чуем — продължи Шараб. — Очевидно си използвала клавиатурата, за да набираш информацията. Сега сигурно проследяват сигнала до нашата база. Кои са те?