— Не — призна Фрайдей. — Но при нормални обстоятелства случаят щеше да се разследва от „Черните котки“, а те бяха отрязани от СГС. Освен това е очевидно, че СГС са знаели за действията на терористичната група.
— Но това не означава, че са замесени в разрушаването на храма — каза Хърбърт. — Известно е, че Милиция за свободен Кашмир се състои от терористи. Според радио „Индия“ те вече са поели отговорност за атентата…
— Онзи, който се е обадил, може да не е знаел мащабите на разрушенията — каза Фрайдей.
— Възможно е — съгласи се Хърбърт. — Но още не съм готов да ги обявя за невинни. Може някой от групата да ги е предал и да е поставил допълнителни експлозиви. Но нека за момента да приемем, че си прав и че СГС са организирали атентата, за да постигнат някакъв замисъл. Какъв би могъл да е този замисъл?
— Партньорът ми от „Черните котки“ смята, че замисълът е свещена война — каза Фрайдей. — Вероятно ядрена свещена война.
— Изпреварващ удар — уточни Ханк Люис.
Хърбърт се чувстваше окуражен от факта, че Рон Фрайдей и индийският офицер са стигнали до същото заключение, като Роджърс и него. Това означаваше, че в притесненията им най-вероятно се крие истина. Но същевременно същата тази причина го обезсърчаваше.
— Мислим, че отрядът на СГС е използвал газ срещу пакистанското скривалище в планините — каза Хърбърт. — Което би могло да означава, че са възнамерявали да ги заловят живи.
— За да изтръгнат самопризнания от тях — каза Фрайдей.
— Вероятно. Но съм склонен да вярвам, че пакистанците не бягат само за да спасят собствения си живот. Дори и да се върнат в Пакистан, никой в Индия няма да повярва на думата им, че са невинни.
— Затова имат нужда от момичето — каза Фрайдей.
— Именно — каза Хърбърт. — Ако тя е работила със СГС за организирането на заговора, те ще имат нужда от публичното й изявление. И то от такова, което не изглежда или не звучи като взето насила признание.
— Струва ми се, че изпускам нещо тук — намеси се Люис. — Ако подозираме какво се случва, защо просто не се изправим срещу СГС или някой от индийското правителство? Защо не поискаме обяснение?
— Защото не знаем кой може да е вече въвлечен в цялата операция и колко нависоко е плъзнало всичко това — каза Хърбърт. — Ако говорим с Делхи, може просто да ускорим процеса.
— Да го ускорим ли? — попита Люис. — Че колко по-бързо би могъл да се задвижи?
— При подобни кризи дните могат да се превърнат в часове, ако човек не внимава — предупреди го Хърбърт. — Не искаме да паникьосваме отговорните хора. Дори и да сме прави, СГС ще продължат с опитите си да заловят пакистанската група.
— Или поне Нанда — каза Фрайдей. — Може би търсят именно нея. Само си помислете за млада индийка със сълзи в очите, която разказва по националната телевизия как МСК е крояла планове да взриви храма, без да се интересува колко индуси — мъже, жени и деца, ще бъдат убити.
— Добър довод — каза Хърбърт. — А дядото на момичето? Ако пакистанците са живи и успеем да ги открием преди СГС, мислиш ли, че той ще иска да говори с нея? Да я убеди да разкаже пред обществеността онова, което знае?
— Аз ще се погрижа за това той да иска — заяви Фрайдей.
Докато разговаряха, сателитната камера попадна на нещо, което приличаше на отпечатъци от стъпки. Вийнс започна да увеличава образа.
— Как мислиш да постъпиш, Боб? — попита Ханк Люис.
— Вече имаме двама души на място, а Ударният отряд пътува натам. — Ако успея получа разрешение от Пол Худ, мисля да помоля генерал Роджърс да открие групата.
— И после какво? — настоя Люис. — Нима ще помогне на изявените терористи да се приберат вкъщи безпроблемно?
— Защо не? — каза Фрайдей. — Това може би ще ни спечели съюзници сред мюсюлманския свят. Бихме могли да се възползваме от тази възможност.
— Америка не „печели“ съюзници сред мюсюлманския свят. Ако имаме късмет, ще заслужим тяхното снизхождение — изтъкна Хърбърт.
— Един умен човек би извлякъл полза и от това — вметна Фрайдей.
— Може би ти ще ни покажеш как да го направим — каза Хърбърт.
— Може би — отвърна Фрайдей.
През годините шефът на разузнаването беше работил със стотици оперативни работници. Самият той беше работил като такъв. Те принадлежаха към корава, трудна, независима порода. Но този мъж беше повече от това. Хърбърт го улавяше в гласа му, в остротата на думите му, в самоувереността на изказванията му. Обикновено мъже, които звучаха като Фрайдей, бяха наричани от шпионските лидери ГСВ — гладни стари вълци. Те работеха самостоятелно години наред, като ставаха все по-невидими за чуждите правителства и все по-недосегаеми за собственото си такова. Живееха на студа навън от толкова отдавна, че първата им реакция винаги беше да захапят онзи, който се приближи към тях.