Той не искаше тя да оцелее.
Майор Пюри се запъти към вратата и напусна бункера. Утринта навън беше студена и мъглива. Малко по-рано беше проверил прогнозата за времето. Нагоре в планините валеше сняг. Това винаги предизвикваше мъгла по по-ниските хълмове. Всичко беше замъглено, дори и стените на самия окоп.
Дори и неговата собствена прозорливост.
Майор Пюри не беше очаквал да играе и тази роля. Ролята на убиец. Стори му се странно, че единичният живот има някакво значение. Онова, което той правеше тук, щеше да доведе до смъртта на милиони хора в рамките на един или два дни. Какво значение имаше още един живот?
Дали беше разстроен, защото тя беше индийка? Не. В огнената стихия щяха да загинат и индийци. Дали беше разстроен, защото тя беше жена? Не. Във войната със сигурност щяха да умрат и жени.
Беше разстроен, защото вероятно щеше да присъства на смъртта й. Може би дори самият той щеше да изпълни заповедта на командира.
Щеше да се наложи да я погледне в очите. Щеше да наблюдава жената, докато тя осъзнаваше, че ще умре.
През 1984 г. Индия беше разтърсена от междукастово насилие. Тогава министър-председателят Индира Ганди нареди серия атаки над въоръжените сикхски сепаратисти в Амритсар. Бяха убити над хиляда души. Тази смърт беше злочеста, неизбежният резултат на въоръжения конфликт. Няколко месеца по-късно госпожа Ганди беше убита от сикхи, членове на собствената й охрана. Нейното убийство беше един жесток акт, истинска трагедия.
То имаше лице.
Майор Пюри знаеше, че това трябва да бъде направено. Но предпочиташе някой друг да го извърши. Скоро щеше да изостави военната кариера. Работата му на боец беше временна. Но ако убиеше някого, дори и в името на патриотизма, този акт щеше да го преследва до края на живота му.
И до края на следващия.
25.
Вашингтон
Сряда, 23:45
Пол Худ се зарадва, когато Боб Хърбърт дойде при него.
Худ беше затворил плътно вратата на кабинета си, беше отворил кутия пшеничени бисквити и беше прекарал по-голямата част от вечерта в работа върху бюджетните съкращения на Оперативния център. Каза на Бъгс Бенет, че не иска никой да го безпокои, освен ако не е спешно. Худ нямаше желание за лежерни разговорчета в края на деня. Нямаше желание за социални контакти. Искаше да се скрие, да се потопи изцяло в някой проект, в който и да е проект.
Най-много от всичко Худ нямаше желание да се прибира вкъщи. Или в онова, което напоследък минаваше за негов дом — посредствения апартамент на петия етаж в хотел „Дейс Ин“ на булевард „Мерцедес“. Худ имаше чувството, че ще мине доста дълго време, преди да нарече свой дом някое друго място освен фамилната им къща в Чеви Чейс, Мериленд, ако изобщо някога го стореше. Но със съпругата си, Шарън, бяха разделени и присъствието му в къщата се превръщаше в повод за спорове и кавги. Тя казваше, че той й напомня за проваления брак, за предстоящото бъдеще без любящ човек до себе си. Двете им деца нямаха нужда от подобно напрежение, особено Харлей. Худ беше прекарал почивните дни с Харлей и по-малкия й брат, Александър. Правиха неща, нетипични за жителите на Вашингтон — обиколиха забележителностите. Освен това Худ им беше уредил лично посещение в Пентагона. Александър се впечатли от непрекъснатото отдаване на чест. Чувстваше се важен, че той не трябва да го прави. Харесаха му и многобройните войници, които видя там.
Харлей каза, че разходката й харесва, но с това думите й се изчерпаха. Худ не знаеше какво точно тормози съзнанието й — посттравматичният шок, раздялата им с майка й или и двете. Психоложката Лиз Гордън го беше посъветвала да не говори с нея за тези неща, освен ако самата тя не повдигне темата. Той трябваше да е оптимистично настроен и да я подкрепя. Това беше трудно, особено без помощта на Харлей. Но той се стараеше да дава най-доброто от себе си.
Заради Харлей.
Онова, което пренебрегваше в цялата ситуация, бяха неговите собствени нужди. Първият и най-непосредствен проблем беше жилището му. В хотелската стая липсваха проскърцването на дъските, шумът във водопроводните тръби и уличните звуци, с които беше свикнал. Нямаше я старинната газена лампа. Миризмата в хотелската стая беше непозната, споделена, временна. Налягането на водата беше слабо, сапунът и шампоанът бяха миниатюрни, безлични. Нощната лампа беше различна. Дори и кафемашината не бълбукаше като онази вкъщи. Липсваше му комфортът на познатото. Той мразеше промените.
Особено най-голямата от тях. Огромната пропаст, която беше изкопал за себе си и тридесет и четири годишната Ан Ферис, ръководителка на връзките с обществеността на Оперативния център. Тя го преследваше буквално от първия му ден на работа в базата. Вниманието й го караше да се чувства поласкан, но същевременно го притесняваше. Поласкан, защото Пол Худ и съпругата му не поддържаха връзка от години. Притеснен, защото Ан Ферис беше твърде напориста. Независимо от безизразното лице, с което водеше пресконференциите, около Худ тя ставаше съвсем различна. Може би беше въпрос на баланс, на ин и ян, на това да бъде пасивна пред обществото и агресивна в личния си живот. Каквато и да беше истината, откритото й внимание разсейваше Худ и най-близките до него хора като Майк Роджърс и Боб Хърбърт.