— Новините са добри — каза Вийнс. — Онова, което прави сенките, несъмнено е живо.
— Несъмнено — потвърди Глория. Продължиха да гледат обновяващия се образ. Червеното петно ставаше все по-ярко с придвижването си извън каменистия масив. Размазаната форма едва наподобяваше очертанията на човешка фигура.
— По дяволите! — възкликна Вийнс. — Бернардо, върни на естествена светлина.
— Това не е планинска коза — каза Глория.
— Нито пък овчар с гега — добави Вийнс.
Глория продължи да се взира в образа, докато сателитът сменяше окулярите. Тази промяна сякаш продължи по-дълго и от предишната.
Забавянето не се дължеше на самото механично превключване, а на оптичната диагностика, която сателитът провеждаше при всяка смяна на лещите. Беше изключително важно да се провери, че фокусът и проекцията са верни. Грешните данни — зле центрирано заснемане, неправилен фокус, сбъркана десетична запетая в резолюцията — бяха не по-малко безполезни от липсата на такива.
Образът изплува на монитора в естествена светлина. Виждаше се широк бял склон и сивкава скална тераса. Глория ясно забеляза човешка фигура, която се подаваше наполовина от скалите. Това не беше коза, нито пък овчар. Това беше жена. Зад нея се появи главата на друг човек.
— Мисля, че ги открихме! — развълнува се Вийнс.
— Така изглежда — съгласи се Глория и посегна към телефона. — Ще уведомя Боб Хърбърт.
Боб Хърбърт пристигна преди да се е заредил следващият образ.
А той ясно показваше петима души, които си проправяха път по тясната пътека.
27.
Каргил, Кашмир
Четвъртък, 12:01
Рон Фрайдей обичаше да е подготвен.
Ако влизаше в някоя сграда, той винаги разполагаше поне с две стратегии за бягство. Ако отиваше в някоя страна, той винаги разполагаше с поне едно друго място, на което да се оттегли при желание или по необходимост. Ако започваше мисия, той винаги проверяваше наличността на екипировка, пропуски и съюзници, които биха му били необходими. За него думата бездействие не съществуваше.
След разговора с Боб Хърбърт Фрайдей осъзна, че с капитан Назир може би ще се наложи да навлязат в планините. Знаеше, че хеликоптерът е добър за превози до дванадесет хиляди фута височина и до температура минус дванадесет градуса по Целзий. Разполагаха с достатъчно гориво за още седемстотин мили. Това означаваше, че могат да навлязат на около четиристотин мили в планината и да се върнат обратно. Разбира се, съществуваше проблемът да приземят хеликоптера на твърде висока надморска височина и всички съдържащи течност компоненти да замръзнат. В зависимост от това, докъде щеше да се наложи да летят, полетът на връщане можеше да се окаже дълъг и неприятен.
Фрайдей взе подвижния телефон от стойката и го прибра в джоба си. След това провери принадлежностите, с които разполагаха на борда на хеликоптера. Имаше основно алпинистко оборудване, но не и топли дрехи. Това обаче нямаше да е проблем. Беше разгледал вещите на Апу Кумар. Сред тях имаше няколко дебели палта. Имаше също и ръкавици, и шапки, така че студът нямаше да е проблем. Най-голямото му притеснение беше свързано с кислорода. Ако с капитан Назир трябваше да се изкачват на по-голяма надморска височина, изтощението със сигурност трябваше да бъде взето под внимание.
Може би Ударният отряд разполагаше с необходимата екипировка. Но Фрайдей нямаше да разбере това, нито местоположението на целевата зона, докато не говореше с Боб Хърбърт или Ханк Люис.
Междувременно Фрайдей преглеждаше наличните карти заедно с капитан Назир, за да се запознае с района. Апу седеше с тях в малката кухничка на фермата и добавяше някои неща от своя непосредствен опит, тъй като на младини беше обхождал предпланините.
Фрайдей скицира най-прекия път от пазара в Шринагар до експлозията в планината. Освен това начерта и маршрут от фермата до мястото на взрива в Хималаите. И пакистанската група, и мъжът от фермата бяха разполагали с достатъчно време да стигнат до това място преди детонацията. Въпросът беше накъде бяха поели оттам. Групата имаше да измине около двадесет мили до пакистанската граница. Но това бяха двадесет планински мили, които включваха и контролираната зона, и суровия глетчер Сиячин. Глетчерът се извисяваше на осемнадесет хиляди фута надморска височина и беше труден за изкачване и при най-добрите условия. Уморените пакистанци, преследвани и по въздух, и по земя, се нуждаеха от истинско чудо, за да го пресекат.