Преди две години високопоставени офицери и висши правителствени служители, които ценяха плана на Кабир за създаване на „зона на сигурността“, се събраха заедно и оказаха натиск върху министър-председателя да го назначи за министър на отбраната. Кабир помоли националния командир на СГС да работи за него в министерството и после уреди Дилип Сахани на вакантния пост. Двамата мъже крояха тайни заговори. Делхи се задоволяваше с построяването на собствен ядрен арсенал и събирането на разузнавателни сведения за задграничната заплаха. За Кабир и Сахани това не беше достатъчно. Те искаха да бъдат сигурни, че Исламабад никога няма да има възможност да предприеме съвсем реалната заплаха от джихад и масово унищожение. С неволната помощ на групата от Милиция за свободен Кашмир и младата членка на Мрежата на цивилните агенти на СГС те бяха на една крачка от реализирането на мечтата си. Ако изпратените командоси бяха успели да заловят и унищожат групата от МСК, целта им щеше да стане реалност след броени дни, дори може би часове. А сега трябваше да чакат.
Майор Пюри нямаше да се провали. Той щеше да обгради терористите и да ги избие в последващата престрелка. Младата жена, агент на МЦА, която беше с тях, щеше да разкаже историята, както я беше видяла отвътре. Дори и да загинеше в битката, тя щеше да прошепне на майор Пюри с последния си дъх, че МСК са нападнали храма и автобуса. Че загиналите в експлозията индуси са били първите жертви на новия джихад. Индийският народ щеше да й повярва, защото дълбоко в сърцата си хората щяха да знаят, че тя казва истината. Покрусеният й дядо щеше да потвърди думите й. А после щеше да последва отговорът на индийското правителство.
Разбира се, президентът и министър-председателят щяха да нападнат Пакистан, както обикновено. С думи. Така се предполагаше да действат световните ядрени сили. Ако отговореха с оръжие, резултатите щяха да бъдат немислими. Или поне такова беше общото мнение.
Останалият свят обаче не разбираше, че пакистанските лидери имаха готовност да понесат унищожението. Те щяха да пожертват нацията си, ако това означаваше пълно унищожение на Индия и индусите. Ислямът все още щеше да има десетки милиони последователи. Вярата им щеше да оцелее. А загиналите пакистанци щяха да продължат живота си в рая.
Кабир нямаше да даде на Пакистан шанс да нападне Индия. Но пък имаше голямо желание да ги изпрати всичките в рая. И възнамеряваше да го направи с един изпреварващ удар.
Екипът, който отговаряше за Подземния ядрен команден център, беше верен на министър Кабир. Ключовите служители бяха внимателно подбрани измежду редиците на военните и СГС. Те откликваха на двойните заповеди на министър Кабир и командир Сахани. И в момента, в който тези заповеди бъдеха издадени, нищо на света нямаше да може да ги спре.
Планът на Кабир беше да удари Пакистан, преди той да е успял да разгърне ядрения си арсенал. За целта щеше да използва седемдесет и девет индийски балистични ракети с близък обхват. Тези ядрени глави имаха обсег от осемстотин километра. Те съставяха половината от ядрения арсенал на Индия и се съхраняваха в силози, разположени точно зад контролираната зона. Единадесет от тези балистични ракети щяха да ударят Исламабад, изтривайки го от картата и унищожавайки двадесет процента от сто и тридесет милионното население. В следващите дни и седмици радиацията от експлозиите щеше да убие още четиридесет милиона пакистанци. Останалите ядрени глави щяха да ударят военните обекти на Пакистан. В това число влизаха подозираните местонахождения на ядрени силози в Хималаите. Може би американският отряд, който пристигаше в страната, щеше да ги открие. Може би не. Независимо от това, присъствието им щеше да бъде мощно оръжие в ръцете на Кабир, що се отнасяше до връзките с обществеността. То щеше да покаже на света, че Индия има причина да се страхува от разрастването на пакистанската ядрена мощ. Смъртта на американците щеше да е трагична, но неизбежна.