Но заговорът се провали. Светът си остана безопасно място за всички диктатори, анархисти и международни престъпници.
За щастие оставките на вицепрезидента, Фенуик и останалите високопоставени заговорници послужиха като дезинфекция на гнойна рана. Администрацията получи главните виновници. Спряха кървенето и за момент изглеждаше, че са отклонили вниманието си от другите съмишленици в плана. Ролята на Фрайдей да натопи терориста Харпунджията за убийството на двоен агент от ЦРУ, извършено от самия него, не беше разкрита. Всъщност Ханк Люис се опитваше да събере възможно най-много разузнавателни сведения, и то възможно най-бързо, затова нямаше много време да се обръща назад. Агентите на АНС, намиращи се извън Вашингтон, бяха изпратени по проблемните места, като от тях се очакваше едновременно да подпомогнат разузнавателните операции и да докладват на началниците си от първа ръка. Именно за това Фрайдей напусна Бейкър. Първо опита да се прехвърли в Пакистан, но го преместиха в Индия по специална молба от страна на индийското правителство. Там започна работа за „Мара Ойл“, като им сътрудничеше да оценят бъдещата продуктивност на района, както и по границата между Великата индийска пустиня в провинция Раджастан и пустинята Тор в Пакистан. Познаваше отлично района и хората и говореше свободно кашмирски език.
Разбира се, беше твърде иронично, че първата му задача щеше да бъде да помогне на отряд на Оперативния център да изпълни мисия от жизненоважно значение за мира в региона. На Оперативния център, на онези, които бяха провалили „Начинанието“.
Ако в политиката се завързваха странни приятелства, то в акциите под прикритие те бяха още по-озадачаващи. Но между двете групи съществуваше и една разлика. Дипломацията изискваше от политиците да изглаждат несъгласията помежду си, когато се налага. Действащите агенти не го правеха. Те подклаждаха своите вражди.
Завинаги.
3.
Вашингтон
Сряда, 06:32
Майк Роджърс крачеше по коридора към кабинета на Пол Худ. Багажът му беше готов и той още си тананикаше „Знахаря“. Чувстваше се изпълнен с енергия от предстоящото предизвикателство, от промяната в обичайното ежедневие, от това, че най-после ще излезе от мрачния си офис.
Асистентът на Худ, Стивън „Бръмбара“ Бенет, още не беше пристигнал. Роджърс прекоси малката рецепция. Почука на вратата и я отвори. Директорът на Оперативния център крачеше напред-назад със слушалки на главата. Тъкмо приключваше разговора си със сенатор Фокс. Махна с ръка на генерала да влиза. Роджърс се запъти към канапето в далечния край на стаята. Остави куфарчето си на пода, но не седна. Щеше да седи достатъчно през следващите двадесет и четири часа.
Худ беше на четиридесет и пет години — почти на същата възраст като Роджърс, но изглеждаше много по-млад. Може би се дължеше на непресъхващата му усмивка и оптимистичен поглед към света. Роджърс беше реалист, дума, която предпочиташе пред песимист. А реалистите винаги изглеждаха по-възрастни, по-зрели. Старият приятел на Роджърс, представителят на Южна Каролина в Конгреса Лейн Мали, веднъж беше казал: „През задника ми не влиза слънчева светлина, затова и на устните ми не греят лъчи.“ Що се отнасяше до Роджърс, тази реплика изчерпваше почти всичко.
Не че самият Худ имаше много причини да се усмихва. Бракът му се бе разпаднал, а дъщеря му, Харлей, страдаше от посттравматичен шок, след като беше взета за заложник в сградата на ООН. Освен това към Худ летяха всевъзможни укори от страна на световната преса и на либералните американски медии за очебийно силовото разрешаване на кризата в ООН. Роджърс нямаше да се учуди, ако в момента сенатор Фокс хокаше Худ именно заради това. Ядосваше се, защото от кавгите помежду им печелеха единствено техните врагове. Почти си представяше ликуването на японците, ислямските фундаменталисти, германците, французите и останалите от евроцентристкия блок. А ние се караме, след като спасихме живота на техните посланици, ядно си мислеше той.
Това беше изкривен свят. И може би именно заради това се нуждаем от човек като Пол Худ начело на Оперативния център. Ако зависеше от Роджърс, той щеше да застреля поне няколко от посланиците на излизане от ООН.
Худ свали слушалките от главата си и погледна към Роджърс. В тъмните му, лешникови очи се четеше безизразно чувство на безсилие. Чупливата му черна коса беше необичайно рошава. Не се усмихваше.