Младост, неопитна младост!
Имах едно другарче, архитект, добре сложен мъж, около осемдесетте, доста висок, плещест, малко мършав, но му отиваше. Как няма да е мършав, като откак го помня, още по тъмно, много преди да я измислят тази думичка — джоугинг, той го правеше по крайбрежната улица. Кецовете му, хем на бос крак са бая голям номер и като тича шляпат ли шляпат — не му трябват фарове или звънец, веднага му дават път перушаните като него, тичащи по това никое време, вместо да си топлят булките! Като се поразвидели, като някой факир изважда от ръкава си ли, откъде ли, серкме в кофа и започва дълго и прецизно да прецежда Дунава. Симпатяга. Рисуваше чудесни и точни карикатурни скици с дебел флумастер на приятели; с лек характер — чудесно се работи с него. Има само една негативна екстра — името му е малко странно: Йеротей; че му погажда и номера. Все се каня да го питам на кого е кръстен.
Много бе сладкодумен и ще ви предам две от разказчетата му почти дословно:
— Като завърших за архитект, ме разпределиха и постъпих в Проектанска организация — Русе. По навик от студентските години, родителите ми ме поддържаха с колетчета от село, докато се окопитя. Нямах още установен адрес и баща ми адресирал колета, който така и не получих, така: За арх. Йеротей Петров, Проектантска организация — Русе. Тогава селото хранеше чадата си отишли на гурбет в града, с такива колети. Варени пилети, сушенки, селски хляб, курабии; някой и друг суджук, може и ши-шенце. Това — сложено в стара кошница без дръжка, зашито със стар парцал и надписано върху му с нап-люмчен химически молив.
Как го е надписал баща ми, как е изглеждал надписът, незнам, но в Русенската поща го разчели като: За архимандрид Йеротей, от Протестантска организация — Русе. Търсили, търсили… нищо… и върнали колета — Няма такова лице!. И телефон нямах. Обаждат ми се по хора след доста време — Сине, болен ли си, жив ли си, какво става, къде си? Дадох допълнителни адреси, пратили друг колет, оня се развалил по пътя. Откривам разни съобщения от раздавача, лепнати тук-таме. Хеле, намира ме една женица, облъскана, на човек не мяза. От пощата съм, вика, бе момче; да знаеш само къде ли не съм те търсила преди; обиколих всички църкви и по телефона — манастирите в окръга, част от Северо-западна България; няма такъв архимандрид, казват и това си е! Пък нали — Божи човек, не иде току-така да го върнем; архимандрид е това, не е някой прост поп! И друг път са ме бъркали — все с архимандрид. Малко обидно — поне да беше с архиепископ или архиерей… Защо не и с архипелаг. Съгласен съм — дори и с архимилионер!
— С много връзки уредихме морска екскурзия до Истанбул, Атина и прочие черноморски пристанища. Ерген човек, минават му разни мисли; дипломата — за всеки случай в джоба; кроя вариант след вариант, кой от кой по авантюристичен; претеглям плюсове и минуси. Ще слеза на някое пристанище и ще забравя да се кача. Колко му е. Малко ли колеги направиха така… Ами родителите ми, си викам; няма да го преживеят, аз съм им опората; толкова теглиха докато завърша, лишения какви ли не, заеми, икономисваха си лекарствата. Пъшках, стоях на кърмата, плюех по пенестата диря, през пет минути се отмятах по на сто и осемдесет градуса… и се прибрах заедно с кораба. Първата ми работа — у дома! Да разберат, че съм се преборил с предишни младежки мераци. Баща ми — уж ме гледа, ама сякаш през мене, разсеяно…
— Тате — викам — ето ме, върнах се — и му се усмихвам победоносно. — Той се втренчи тежко в мене и процеди:
— За чий хуй се върна, бе! Какво ще правиш тука? Нали си взе уж и дипломата с тебе…
— Защо не ми каза преди, бе Тате…
— Все аз ли да ти казвам! Голям мъж, баща му да му казва, тегли сега!
Иеротей захапа съчмата, разпери, замахна широко и серкмето бавно потъна; засече — едно минипопче.
— Попче-попче, ама риба! Риба-риба, ама попче! Поне да беше… архимандридче!… Йеротейче…