Ала годините минаваха, а тя продължаваше да тъпче все така на едно място. Стана ясно, че на ринга на живота й не бяха предвидени допълнителни рундове, в които да насочи усилията си към сбъдване на своите мечти. Сам се оказа дете с проблеми в областта на „социализацията“. Експертите в училище решиха, че прекарването на повече време с други деца ще му се отрази благотворно — нищо необичайно за семейство, състоящо се от едно дете и двама възрастни. Ала всичко това налагаше допълнителна организация и принудително мъкнене на Сам по спортни занимания, каненето на чужди деца вкъщи (които вдигаха апартамента на главата си със задължителните видеоигри, развиващи умения за „работа в екип“), та дори и скъпи уикенди по ски-пистите на Върмонт (по време на един от които Минди си изкълчи глезена и трябваше да разчита на патериците цял месец). А после Джеймс, който през 1992 година спечели още една награда за журналистика, внезапно реши да става писател. Така, три години след ежедневен ръкопашен двубой с писаното слово, той успя да публикува един роман, от който бяха продадени само седем хиляди и петстотин екземпляра. Депресията и отчаянието му се просмукаха във всички сфери на техния живот, така че накрая Минди установи, че всекидневието с неговите дребни, но редовни разочарования просто й бе изпило силите.
Тя често си мислеше, че всичко това би могло и да бъде избегнато, ако не беше такава, каквато бе. Стана й навик да се буди посред нощ и да размишлява относно отношенията си с „корпоративния свят“, но само за да стига всеки път до един и същ извод — такива просто липсваха. В годините на възхода й корпоративният свят се състоеше от лигльовци като Дерек Бръминджър — вечният тийнейджър с лице, обсипано с белези, който като че ли непрекъснато търсеше себе си и който, след като установи, че Минди въобще не познава рокендрола на седемдесетте, я удостояваше по време на брифинги само с пренебрежително кимване. Корпоративният свят се ръководеше от едно негласно правило — за да бъдеш част от тях, трябва да бъдеш буквално част от тях. А те ходеха навсякъде заедно, канеха се един друг на вечери по домовете си, организираха си безкрайни нощи на официални благотворителни банкети и дори ходеха на почивка на едни и същи места — като лемингите. А Минди и Джеймс просто не се вписваха в обществото им. Минди не беше „забавна“. Не й беше в характера да се кикоти, да остроумничи или да флиртува — точно обратното, тя беше умна, сериозна и пряма в неодобрението си. И макар голяма част от този корпоративен свят да бе съставен от демократи, за съпруга й Джеймс това бяха сбъркани демократи. По негово мнение да бъдеш богат, привилегирован демократ с тлъсти месечни чекове бе не само непристойно — то си бе същински оксиморон. И след третия купон, на който Джеймс изказа въпросното мнение, а Дерек Бръминджър го контрира, че най-вероятно е комунист, семейство Гуч никога повече не бяха поканени на корпоративни събирания. И с това всичко свърши. Бъдещето на Минди бе решено — тя се намираше точно на мястото си и нямаше да мръдне оттам. И всеки следващ годишен доклад не се различаваше с нищо от предходния — тя се справяла страхотно и те били много доволни от нея. Повишение на заплатата нямало да й дадат, но пък ще й дадат повече акции. Минди разбираше прекрасно позицията си. Беше хваната в позлатения капан на договореното робство. Всички бяха наясно, че за да си получи парите от акциите, тя трябваше или да напусне, или да бъде уволнена. Както и че не може да си позволи подобно нещо, защото бе принудена да издържа семейство.
В утрото след смъртта на госпожа Луиз Хаутън — същата утрин, когато Филип Оукланд размишляваше върху кариерата си, а Шайфър Даймънд раждаше мъдри мисли за секса — Минди Гуч отиде на работа и както всяка друга сутрин, проведе няколко срещи. Седна зад дългото си черно бюро, върху мекия си въртящ се стол и скръсти крака. Беше обута в черни остри обувки с нисък, практичен ток. Срещата й в единадесет се състоеше от четири жени, които се настаниха на старата избеляла карирана софа и на двете табуретки със същата избеляла карирана тапицерия. Пиха кафе и минерална вода. Говориха за статията в „Ню Йорк таймс“ за ролята на интернет. Говориха и за рекламодателите. Дали костюмарите, под чийто контрол се намираха доларите за реклами, си давали сметка, че най-важните им консуматори са жените над тридесет и пет — такива като тях, които разполагат със собствени пари и имат избор как да ги харчат? Разговорът постепенно се насочи към видеоигрите. Дали са добри или не? Струва ли си да разработват видеоигра на техния женски уебсайт? И ако го направят, каква точно да бъде тя? „За обувки!“ — провикна се една от жените. „За пазаруване!“ — контрира я друга. „О, такова нещо вече съществува! Онлайн продажбите!“ „Абе, защо не вземе да обединим всички добри практики в бранша?“ „Да включим и бижута!“ „А защо не и бебешки дрешки?!“