— Не — отговори Джеймс.
— И защо?
— Нямам представа. Сигурно защото смятат да ми го кажат по време на обяда. Нали точно затова са и деловите обеди?
— А не могат ли да ти го кажат по имейла? Или по телефона?
— Може би не искат. Може би държат да ми го кажат очи в очи.
— Значи новините сигурно не са много добри — заключи Минди. — Вероятно не харесват книгата ти. Иначе досега отдавна да ти бяха изпратили имейл с възхищенията си!
В продължение на няколко секунди нито един от двамата не каза нищо. Накрая Минди изрече:
— Хубаво. Ще ти звънна след обяда ти. Нали ще се прибереш вкъщи? И тогава ще можеш да вземеш ключовете?
— Добре — отвърна лаконично Джеймс.
Точно в един часа Джеймс излезе на улицата и измина бързо двете пресечки до ресторант „Баббо“. Издателят му Редмън Ричардли не беше там — не че Джеймс го очакваше толкова рано. Настани се на масичка край прозореца и се загледа в минувачите отвън. Минди вероятно бе права. Сигурно книгата му не става за нищо и Редмън сега ще му каже, че няма да може да я публикува. Пък и какво от това, ако я публикува?! И без това няма да се продава. След четири години, прекарани в работа по този скапан текст, той се чувстваше по абсолютно същия начин, по който се чувстваше и в началото. С една дребна разлика — днес се чувстваше още по-заклет некадърник и още по-голям неудачник. Ето това му беше най-гадното на средната възраст — ставаше все по-трудно да се самозалъгваш.
Редмън Ричардли се появи точно в един и двадесет. Джеймс не го бе виждал повече от година и сега се шокира от вида му. Косата на издателя бе още повече побеляла и оредяла. В главата приличаше на пиле голишарче. Изглеждаше най-малко на седемдесет. Джеймс се запита дали и самият той не изглежда на седемдесет. Невъзможно! Нали все пак беше само на четиридесет и осем! Да де, обаче Редмън пък беше само на петдесет и пет! Както и да е. Важното е, че днес от Редмън се излъчваше нещо особено, нещо необичайно. Да не би да беше щастлив! Джеймс едва се сдържа да не се ококори от изумление.
— Здрасти, приятел! — възкликна Редмън и го тупна по гърба. После седна срещу него и разстла салфетката в скута си. — Да пийнем ли по едно? Уж отказах алкохола, обаче през деня не мога да издържа без него. Особено когато успея да се измъкна от офиса. Нали знаеш какво казват за бизнеса? Че единственото, което го отличава от работата, е още по-усърдната работа!
Джеймс се засмя съчувствено и отбеляза:
— Но пък изглеждаш превъзходно!
— И точно така се чувствам! — ухили се Редмън. — Защото съвсем наскоро се сдобих с дете! Ти имал ли си някога дете?
— Имам син.
— Страхотно е, нали?!
— Така е. Но за теб дори нямах представа, че съпругата ти е бременна! — призна си Джеймс. — Как стана?
— Просто така. Стана два месеца преди сватбата. И дори не сме полагали усилия! Обаче всичките онези човечета, дето са се подготвяли у мен близо петдесет години, се оказаха силни и неудържими! — изтъкна гордо Редмън. — Господи, човече! Нямах представа, че да си имаш бебе е най-великото нещо на света! Защо никой не те предупреждава?!
— Кой да ти каже! — отбеляза Джеймс, внезапно изпълнен с гняв. Бебета! Днес човек не може да се отърве от темата за бебетата дори и по време на делови обяд! Половината от приятелите му бяха отскоро бащи. Ако някога някой му беше казал, че средната възраст ще се окаже време за бебешки вълнения, Джеймс никога нямаше да повярва.
А после Редмън извърши немислимото. Измъкна от вътрешния си джоб портфейл. Обаче от онези портфейли, дето се използваха предимно от тийнейджърките, за да си носят вътре снимки на гаджетата.
— Сидни на един месец! — обяви тържествено издателят му и му подаде идиотския портфейл.
— Сидни — повтори беззвучно Джеймс.
— Старо фамилно име.
Ще не ще, Джеймс се загледа в снимката на беззъбо бебе без коса и с крива усмивка, което му се стори с ненормално голяма глава.
— А това тук — продължи Редмън, като обърна на следващата снимка, — е Сидни на шест месеца! С Катрин!
Джеймс предположи, че Катрин трябва да е съпругата на издателя му. Беше красиво дребно създание, не много по-голяма от Сидни.
— Големичък е този твой син! — отбеляза той и върна портфейла на Редмън.
— Докторите казват, че гонел горната граница. Но пък напоследък всички деца са едрички, нали така! Твоят колко е голям?
— Не е много голям — отговори Джеймс. — Прилича на жена ми.